Библиотеката, училището, влакът, лудницата – аксесоари в киното II

БиблиотекитеВековното човешко познание, подвързано в книги и подредено на лавици, заразява със своето спокойно величие, внушава респект. Намираме се в библиотеката-скривалище за неуверените, хранилище на знания за любопитните, тайнствен портал между световете за авантюристите и… удобен сюжетен аксесоар за кинаджиите.  Брат Уилям от Баскервил търси истини в лабиринта на манастирската библиотека от „Името на розата” (реж. Жан Жак Ано). Изолираната затворническа

библиотека в „Изкуплението Шоушенк” (реж. Франк Дарабонт) става пристан за отчаянието на невинния герой на Тим Робинс, а високоинтелектуалните му задължения „по вътрешен правилник” се превръщат в трамплин за плановете по пътя към заветната свобода. Лара Крофт от едноименния филм има аристократично минало, внушително имение и още по-внушителна библиотека. Добре подвързаните томове не са само красив интериор, стават и за упражнения по мятане на остри предмети, особено преди началото на поредната мисия. УчилищатаРано или късно всяко дете изскача от уюта на семейството, за да се гмурне в безкрайността на живота. Често първото спасително островче, появило се на пътя му, е училището. Това се случва непрестанно в живота, и доста често – на кино… Учителката, изиграна от Джулия Робъртс в „Усмивката на Мона Лиза” (реж. Майк Нюъл), се опитва да провокира различното – да разчупи манталитета на възпитаничките си, да ги накара да мислят, да ги принуди да бъдат други. Прекрасно описаната от Джоан Роулинг внушителна сграда на Хогуортс оживява във филмите за младите магьосници и взема активно участие в обучението им във филма за Хари Потър. Преплетени стълби, изчезващи коридори, огромни зали, мистериозни подземия са абсолютно всички необходими условия за  приключенията на начинаещите магове. Училището успешно влиза в ролята на „аксесоарен” затвор за младите бунтовни духове в творбата на Иван Андонов „Вчера”. Тук то е институция, през която задължително трябва да минеш, за да получиш щампа „изваян като по калъп”. Влаковете - Велико е усещането за пътуването. Доста често изкуството на движещите се образи се осланя на помощта на влакови композиции – за измъкване на героите от сложни ситуации, за екшън сцени, за сюжетни промени и какво ли още не… През 1968г. Серджо Леоне полага доста усилия да „вербува” Хенри Фонда за „Имало едно време на Запад” – и начинът по който „звучи” началната „гарова” сцена от филма, става определяща за така наречените „спагети уестърн”, където истинска визуална атракция е добрият герой да разбие ченето на лошия върху покрива на препускащ влак. Влакът лесно се превръща в убежище – в него си анонимен, инкогнито, за кратко, той бързо и надеждно те отвежда в някаква – каквато и да е посока. Подземните тунели на метрото от своя страна често са свърталище на вампири, върколаци и подобни твари във въображението на днешните кинаджии. Именно това са местата и за някои от най-важните срещи и сблъсъци между програмираната реалност и истинския свят в онова особено кинобитие, наречено „Матрицата” (Лана и Андрю Уашовски). Защо да се събуждаме от унеса – който все още не е сън, но не е и действителност, след като не можем да кажем със сигурност кое е истината… Не е ли по-добре да си представим поне за момент, че сме започнали пътуването си от онзи особен перон 9  ½ на Лондонската гара „Кингс Крос”, и че един Особен експрес ще ни отведе чак в Хогуортс, за поредната магическа учебна година?! ЛудницитеКогато в сърцето на филма е заложена съдбата на особени хора, естествено е част от действието да се развива в особена среда. Психиатричните клиники могат да осигурят онзи странно-спокоен климат, в който виреят нестандартни герои. Класически пример за това е „Полет над кукувиче гнездо” на режисьора Милош Форман. Макмърфи – чист ум  с бунтовна душа превръща лудницата в истинско бойно поле. Клиниката в „Луди години” (реж. Джеймс Манголд, Джонатан Кахи), която трябва да обуздава Лиза и да изтръгне Сузана (Уинона Райдър) от депресивното и „личностно разстройство”, полира различните индивидуалности, за да ги вкара в рамките на обществото.  Филмът „Пилето” на Алън Паркър е разтърсващо пътуване към същността на една променена душа, затворена сред болнични стени и отделена от реалността чрез своите уникални възприятия за околния свят. Споменът за такива кино-постижения е жив и настойчив, граничещ с психично отклонение – или с вечния стремеж към свобода, разкрепостеност и свободен полет на въображението.

Вижте и “Колието, огледалото, шапката, танца – аксесоари в киното”

Етикети:,

Публикувано на: 24 януари, 2017 от Отдел "Изкуство" Рубрика: Видимата страна на изкуството