Танцовата драма „Нестинарка” на Марин Големинов или как огънят срещна музиката

Марин ГолеминовМарин Големинов, един от най-значимите български композитори е роден на 28 септември 1908 г. в Кюстендил. Получава образование в Държавната музикална академия, където учи цигулка и камерна музика, а по-късно и в Скола Канторум в Париж при Венсан Д’Енди, Пол Дюка, Ги дьо Лионкур. Специализира в Мюнхен композиция при проф. Йозеф Хаас и дирижиране при д-р Кнапе. Освен композитор, Големинов е критик, диригент и преподавател в Музикалната академия. За кратко в началото на кариерата си е учител по музика. Участва като оркестрант в Квартет „Аврамов”, където свири на цигулка, дирижира камерния оркестър на Радио София. Творчеството му е голямо по обем и разнообразно по съдържание – концерти, симфонии, сюити, опери, вокални произведения. Носител е на награди и държавни отличия.Квартет Аврамов
Една от творбите, превърнала се в емблематична за творчеството му е танцовата драма „Нестинарка”. За написването й композиторът се подготвя дълго. През 1938 г. след продължително търсене на либрето, Големинов се спира на разказа „Нестинарка” на Константин Петканов, поместен в сборника „Омайно биле”. За този момент композиторът споделя: „Когато прочетох разказа, нещо стихийно и неудържимо бликна у мен. Тогава започнах да скицирам сцените, идеята добиваше яснота и внушителност, а драматургичната наситеност – онова напрежение, което така властно и неудържимо ще се разрази в буйните ритми и трагичните акценти на Към извора на Бълг. звукотворчество - из фонда на отдел Изкуствонестинарското хоро.” Идеята да въплъти образа на главната героиня Демна в една чисто българска по характер музика го обсебва. Сам разпределя разказа на отделни сцени. Още преди това композиторът е набелязал изразните средства, проучил е и българския музикален фолклор. Вече е излязъл и първия му голям научен труд „Към извора на българското звукотворчество”. Започва да пише творбата в периода, когато е в Мюнхен. Работата върви много добре до момента, когато авторът стига до нестинарските сцени. Той чувства неувереност да изрази обичая само по теоретичните трудове, с които се е запознал. Иска му се на живо да види и да почувства нестинарството. След завръщането си в България Марин Големинов посещава странджанското село Българи – извор на нестинарството в България. В своята статия „Пътуване из нестинарския край” той описва преживяването си така: „Лицата на нестинарите са бледи, държането издава неспокойствие. Всички са в очакване. Изведнъж със звуците на гайдата излезе от конака една нестинарка, заситни по равния двор с вдигнати ръце и завика с див глас: Въх-въх. Това провикване има нещо много първобитно в себе си, животинско бих казал. То действа на нервите и разтърсва из Сцена от Нестинарка - 1942 г.основи душата на човека…На селския мегдан запалиха огъня. Всичко блесна в необичайна за селото светлина. Откъм конака се зададоха иконите на Св. Константин и Елена…Няколко души махнаха главните от огнения харман и се залюля бясно нестинарско хоро…Нестинарките взеха иконите, притиснаха ги до гърдите си и застъпяха боси в жарта.” Пишейки „Нестинарка” Големинов запазва първичната тръпка на Сцена от Нестинарканестинарския ритъм, не се изкушава от палитрата на оркестъра, а оставя само шеметната мелодия и тревожния ритъм на тъпана. Около две години отнема на композитора да завърши произведението си, което нарича танцова драма. Тя е израз на неговите търсения на непреходното, на усвояването на националното и на извисяването му над фолклорното. Характеризира се с дълбок психологизъм и подчертано стихийни драматични моменти. В началото на 1940 г. партитурата е готова. Големинов я предлага на Софийската опера. Тогава директор е Асен Найденов. Според него нито една българска опера не успява да се задържи дълго на сцената и той убеждава автора да изчака по-добри времена. Още на следващата година директор на операта става Петко Стайнов, който включва Действащи лица„Нестинарка” в репертоарните планове за 1941-1942 г. По време на подготовката за премиера възникват множество препятствия относно диригент, изпълнители и постановка. В художествения екип възникват разногласия, балетната трупа е стресната от сложността и необикновената задача, която им се поставя. Въпреки всичко на 4 януари 1942 г. на сцената на Софийската народна опера се осъществява премиерата на „Нестинарка” с хореограф Мария Димова, режисьор Хрисан Цанков, диригент Асен Найденов. Участват Нина Кираджиева като Демна, Лидия Диамандиева – Струна, Живко Бисеров – Найден, Лили Берон – Босилка и др. Първото представление се превръща в културно събитие. И публика, и критика приемат с възторг новото художествено явление. Страниците на софийските вестници са залети с рецензии за постановката. Пишат не само музикални критици, но и писатели, журналисти и представители на културната общественост. Всички предричат на творбата дълъг живот. До края на сезон 1942-1943 г. „Нестинарка” е играна 30 пъти, нещо невероятно за българско сценично произведение по онова време. В някои от представленията в ролята на Демна е самата Мария Димова.
„Нестинарка” продължава и до днес своя живот. Периодично се поставя на сцените на всички български оперни театри, излиза дори извън границите на страната.

През 1942 г. в отзив на Петър Увалиев за „Нестинарското хоро” четем:
„Като крило на огнена птица трепти хорото, а пламъците растат с грохота на тъпаните. Кой кого зове? Музиката огъня, или огънят музиката? И в съня ви, когато се връщат несмущавани всички копнежи, ще чувате тежките ритми на нестинарското хоро, ще съскат високите пламъци. Ще бъде кръвта ви, вечната кръв.”

Снимките в публикацията са на материали от фонда на РБ “Пенчо Славейков”, отдел Изкуство – Варна


Публикувано на: 28 септември, 2022 от Отдел "Изкуство" Рубрика: Музика