Живопис, кино, фотография, графика – няма изкуство, което да е устояло на вируса на джаза. Джазът (jazz) е музикален стил, който възниква в първата половина на 20 век в южните части на САЩ и съчетава в себе си африкански и европейски музикални традиции. Това е видно от характерните му черти, които включват суинг, рагтайм, полиритмия и импровизация. Липсата на 
фиксирани правила го превръща в един от най- разнообразните музикални жанрове в света. Характерни инструменти за него са тромпет, саксофон, тромбон, кларнет, пиано и китара. Според пълния тълковен речник на френския език „Робер” понятието „джаз” се появява в през 1918 като определение на „светската музика на чернокожите в Съединените щати”. Думата „джаз“ в смисъл на музикален стил се използва за първи път през 1913 година в „Сан Франциско бюлетин” в статия, която описва музиката на оркестър с елементи на джаз и рагтайм. В тези години, думата се изписва по няколко различни начина: „jaz, jas, jass, jasz или jascz”. Според някои изследователи, думата е от африкански произход, но други считат, че е от арабски. Според Речника за история на американския жаргон (Historical Dictionary of American Slang) се предполага, че идва от „jism”или „gism” означаващи висок дух, енергия. Съществува дори теория, че думата означава полов акт според един от северноамериканските жаргони. „Джаз“ в смисъл на музикален стил започва да се употребява в периода след 1913 година и в 1917 година този музикален жанр получава официално името си. Ала в крайна сметка надделява идеята за съдържащите се в нея енергия, динамизъм, мъжественост и виталност. Твърди се, че думата е избрана заради звуковите и качества: „Лесна е за произнасяне и приятна за ухото”. През 1915 я откриваме повторно във вестниците, за да определят с нея блуса. От 1917 нататък се разпространява със скоростта на светлината благодарение най-вече на Луис
Армстронг. 
Казаното до тук се отнася за музиката. Нима Матис не е повлиян от неговата виталност, докато рисува платната си? Нима Полък не е взаимствал от джаза импровизацията, а Мондриан – ритъма, особено в последните си композиции? Джазът обикновено се настанява като звезда във всички изкуства на изминалото столетие. Случва се и да се промъкне тайно или да приеме ролята на катализатор, за да ускори творческия процес. Треската с нейните пикове и привидни падове обзема фотографията, изобразителното изкуство, графичния дизайн, танца, литературата. Никое изкуство не устоява на вируса на джаза. И вместо да слушаме, ние и гледаме джаза от изначалното черно-бяло в Америка до екзотичните цветове в Европа между двете световни войни, от суинга до бугивуги, от Ню Орлиънс до Чикаго и Ню Йорк, от първите му стъпки през 1917 до революцията на фрий джаза, от танцовата музика до изкуството за интелектуалци. Харлемски Ренесанас – Художниците от „Харлемския Ренесанс” използват джаза за свой сюжет.
Първият навярно е Арчибалд Мотли (1891-1981), чиито динамични хиперцветни композиции показват тълпите, улиците, нощния живот, дансингите, театрите, джаза. Яркорозово, приглушено оранжево, виолетово със синкави отенъци, кръжащи танцьори: Мотли ни представя хроники от живота на града, доминиран от културата на джаза, ние сякаш чуваме музиката. В Съединените щати и Европа, където понякога се използва като фолклорен елемент, джазът е сюжет или мотив за илюстрация. Случва се обаче да кацне на върха на четката в качеството си на метафора. Мондриан открива джаза, установява се в Ню Йорк и се опитва да налучка ритъма, докато прилага програмата на неопластицизма. В неговата червена- бяла-синя-жълта-светлосива щуро-динамична решетка, озаглавена „Бугивуги но Бродуей” (1942-1943), се редуват вертикални и хоризонтални ленти и квадрати, които на пръв поглед не означават нищо. Ала пред смаяния ни поглед мрежата постепенно се превръща в гъмжащи от движение улици, напомнящи не само огромния американски град, но и синкопирания бърз ритъм на бугивуги.Там, където Мондриан представя ритъма по елементарен начин, Полък е много по-задълбочен. Докато рисува , той не само слуша до пълно изтощение Армстронг, Каунт Бейзи или Дюк Елингтън , а от 1947 използва прочутата си техника „dripping”-пръскане и капване на боя върху опънатото на пода платно, като го обикаля с танцова стъпка. Относителната импровизация на композицията , темпото на рисуване, участието на тялото, напластените слоеве боя не са нищо друго освен транспониране на джаза. Живописта, сюжет за музика По-близо до наши дни джазовите музиканти се опитват да „свирят” Полък. През 1960 Орнет Коулман, един от бащите на „Фрий джаза”,пожелава на обложката на плочата му да бъде отпечатана репродукция на на картината на Полък „Бяла светлина” (1954). Тя е сред последните творби на на художника, в която той използва много бяла боя. Костюмът на грамофонната плоча Трудно е да си 
представим времето преди обложките на грамофонните плочи, защото историята на
кръглите предмети от винил и на графичния дизайн на техните обложки е тясно преплетена. До 1939 плочата на 78 оборота носи минималистично и неудобно облекло: кафяв или сив картонен плик с изрязано кръгче в средата, колкото да се прочетат името на автора и заглавието. Появява се обаче джазът и обложките на плочите се оформят чрез използването на модернистични графични изображения. Джазът в киното Едва ли има по-обвързан с джазовата музика филмов творец в последния половин век от Уди Алън. Един от емблематичните му филми с активно присъствие на стария джаз 
не само като носталгичен звуков нюанс, но и като драматургичен компонент е
„Сладък и гаден” – истински кинематографичен поклон към “циганския” джаз на Джанго Райнхард. В друг свой филм-„И нещо друго” Алън използва джазовите архиви от 30-те години като звукова палитра, сливаща се с визуалното великолепие на любимия Манхатън и допълва терзанията на типичните удиалъновски персонажи – интелектуалци, лутащи се в лабиринтите на своите дереализации, паранои и интимни недоразумения.
