Огънят, страстта и грацията на Андалусия

Фламенкото е плам и нестихваща страст – борба на емоции в една бурна компилация от музика, песен, танц и темперамент. Това е не само танц, но и интересно `пътуване` към духовното освобождение, макар и `пътят` да е пропит с тъга и страдание. Той сякаш пренася тялото и душата, някъде далеч, в друго измерение . Културата на фламенко се формира в южната част на Пиренейския полуостров, главно в Андалусия. Фламенко е общото наименование на южноиспанската (андалусийска) народна музика – песни (cante) и танци (baile). Има два стилистично и музикално различни класа фламенко: най-старото `cante hondo` / jondo – дълбоко, (това е сериозен, драматичен стил); `cante grande` (голям, висок стил); по-модерни `cante chico`(букв. малко, т.е. леко и по- простено). В рамките на тази класификация фламенкото има около 50 подкласа (жанрове), като границата между тях трудно би се определила. Терминът “фламенко” е тясно свързан с културата и начина на живот на циганите от Южна Испания. Пренасят го византийските цигани, заселили Андалусия. Дълго време те се считат за единствените носители на фламенко културата. Пристигнали в Испания през 15 век от Византия те абсорбират местните музикални традиции и танци. По това време в Испания се усеща силното влияние на арабска, еврейска и мавърска култура. Поглъщаайки всички тези влияния, циганите ги съчетават със собствените си бит, създавайки едно уникално явление – фламенкото. През 18-ти век пламенния и страстен танц придобива все по-голяма популярност. В сърцето на всички испански танци е народното изкуство. В танците фламенко присъстват и кастанети, танцьорите пляскат с ръцете – `palmas`, удрят и специални кутии `kahon`. Понякога танцьорът, т.нар `bailaor` – (a) често стои неподвижен в първите моменти от танца, попивайки звуците на китарата, пляскайки с ръце и пеейки, докато не бъде обзет от артистичното вдъхновение – `дуенде`. `Дуенде` може трудно да се дефинира с думи. Това е състояние на духа, върховен екстаз, експлозия от смесени и безкрайно силни чувства, които се борят в твореца, за да изригнат пред неговата публика и да я взривят. Невъзможно е да си представим фламенко без традиционните му атрибути – дълга рокля, ветрило, а понякога и шал, който танцьорът понякога увива около тялото си, а след това се върти. Незаменим момент в танца е и играта на танцьорките с подгъва на роклите. Това движение напомня за циганския произход на фламенкото. Дуетите представени от мъж и жена са сред най-интригуващите фламенко танци. Танцьорите държат погледите си вперени един в друг, постоянно надграждайки и превръщайки танца в състезание на страстта, сексуалното напрежение и емоцията. Мелодията на испанския танц често е в 3/4, но може да бъде и в 2/4 или 4/4. За фламенко са характерни движенията на `сепадиадо` – ритмично потропване с токчетата на обувките в такт с музиката,`питос` – щракане с пръсти, пляскане с дланите. Ръцете в испанския танц работят много активно. Те му придават изразителност и грация. Характерно е и движението в кръг –`floreo`, напомнящо разтварящо се цвете, което има хипнотизиращо въздействие. Под общотото име фламенко, са обединени много испански танци – `Allegrias`, `Farruk`, `Garrotin`, `Bulleria` и др. Стиловете фламенко, се различават по ритмичните си модели. Най-известните от тях са: Палос, Фанданго, Солея, Сегуириляс и др. За танца и фламенко музиката са характерни импровизациите, сложните ритмични модели, изобилието от мелизми (мелодично украшение на определен тон) и вариации. В годините напред, този фолклорен музикален жанр се обогатява и еволюира. В него умело се вплитат драматични мотиви, които „танцуват” под съпровода на редуващи се тъжни, или весели, но винаги еуфоризиращи мелодии. Танцът, превърнал се в една от емблемите на испанската култура, особено на Южна Испания, има и световно признание.