Пенчо Балкански (1908 – 1983) е сред новаторите и имената, оставили наследство с изключителна стойност в българската фотография от началото на 20 век. Техническите средства и прийоми (гравиране, тампониране, грифонаж с гума и перо), които използва му помагат да създаде своя разпознаваема стилистика. Всяко произведение на Балкански независимо дали е портрет, пейзаж или актова фотография се отличава с „красота, техника, художество…”. След края на Втората световна война той създава живописни творби, цветна литография и монотипия и така заема отличително място в съвременното българско изобразително изкуство.
На 15 години Пенчо Балкански напуска родното си с. Ломец, Троянско и отива в София. Започва да помага във фотоателието на по-големия си брат Минко Балкански. Изключително важно влияние за неговото развитие оказва обучението му при известния столичен фотограф Борис Блъсков и живописеца Петър Стоянов. Следва в Държавната художествена академия. За този период той разказва: „Вземах сеанси от професори, посещавах академията, учих живопис и скулптура. Отдадох се на изкуството. Започнах да работя и фотография.” Оттук започват и много негови приятелства с художници, артисти, интелектуалци. Междувременно той се явява на изпит, организиран от Търговско-индустриалната камара, и е приет в професионалните среди на фотографите, получавайки Министерско свидетелство (1929).
През 1931 г. успява да открие собствено фото Луна, първоначално във влажен и хладен сутерен на стария Александровски пансион. Две години по-късно се премества на ул. Левски № 11. Споходен от славата на фотограф-художник ателието му е изпълнено с артисти, писатели, художници, политици, които застават пред неговия обектив, за да запечатат образа си.
На 25 години той представя първата си фотоизложба в салона на дружеството „Родно изкуство” с над 100 фотографии. Открита е от писателя Антон Страшимиров. Според отзивите в печата Пенчо Балкански е художник с интуиция, с изтънчен усет, който разбива установените представи за фотографията като занаят и влива съживителна струя в издребнелите вкусове на широката публика. Николай Шмиргела определя Пенчо Балкански като вещ художник, който рисува съвременния живот – „нищо не е пропуснало зоркото му око. Чрез обектив и колорит фотохудожникът дава състояния, надминаващи художествени картини. Неговите портрети на са бледа и плоска щампа, а истински очерк за модела, който е бивал добре разучаван, за да се уловят най-характерните му черти”.
През 1934 г. фотографът урежда втора изложба в салоните на Морското училище в гр. Варна. Третата му художествена изложба е през 1935 г. в салона на кооперация „Напредък” в гр. Пловдив . Тук са представени и снимки от българския филм „Седянка” (сниман от Балкански). Цанко Лавренов коментира: „Филмът даде голям подтик на фотоизкуството. Той ни показа силата на живата снимка, ефекта на изкуствените светлини и художествеността на ракурсите… В много снимки , изложени в салона на кооперация „Напредък” виждаме постиженията на модерната българска фотография. Пенчо Балкански е фотограф-художник…”.
След изложбите в Белград, Загреб, Любляна през 1936 г. Пенчо Балкански организира своя изложба във Виена. Отначало тя е замислена да бъде съвместна с художниците Марио Жеков и Преслав Кършовски. В тази изложба художникът представя битови сюжети и пейзажи, цикъл от социално ангажирани творби. Голяма част от нея е посветена на изкуството на портретната фотография, в която присъстват образите на Мърквичка, Вл. Димитров-Майстора, Ф. Шаляпин, Ал. Балабанов, Ружа Делчева и др. На ръчно изработения плакат e изписано: „Пенчо Балкански – Геният на модерната нова фототехника – изложба.” Публиката е във възторг от изложените фотографии, отзивите във вестниците са ласкави: „Тръгвайки от художеството, със своето остро око на художник за линия и пространство, душевно състояние и настроение, той намира съответното изразно средство. Той вижда преди окото на апарата, преди лъча да падне върху формата, своя модел, своя мотив – мъртвото, почиващото, или движещото се – съвършено точно знае в коя част от секундата да задържи движението…” (Das Neue Wiener Tagblatt, 26 noember 1936). Пенчо Балкански се радва на голяма популярност и знаменитостите на Виена си поръчват портрети при него.
През 1939 г. в специално пригоден салон до сладкарница Савоя е уредена шестата фотоизложба на Балкански, в която са представени 120 художествени произведения. На първо място са портретите – „сложен художествен продукт … и една душевна история на лицето, неговият психичен образ..”(Емануил п. Димитров), за да предаде това авторът използва различни изразни технически средства и отличаващ се индивидуален подход. Чрез специфичната допълнителна обработка на позитива Балкански търси психологическо навлизане в индивидуалността. В тази изложба проличават постиженията на фотографа и в областта на пейзажа. Новост в изложбата са студийните етюди, актовата фотография, сценографски 
експерименти, както и графичния цикъл, създаден с неизползвани до този момент похвати: заснемане на режисирани сцени с актьори, заснемане на обекти, които служат за фон, фотомонтаж за получаване на нов образ, изваждане на позитив графична работа върху него. Шестата художествена изложба на Пенчо Балкански завършва с невероятен успех, но без съмнение поставя пред автора въпроса – а сега накъде след като е овладял тайните на фотографското изкуство. И отговорът идва две години след края на войната, когато Пенчо Балкански се включва във ХХ-та Обща художествена изложба в секцията на графиците. Така поема в следващия етап на творческия си път, свързан с изобразителното изкуство, но фотостудио Луна не затваря врати до началото на 70-те год. на 20 век.
„Ето че пред неговите продукции и най-тънкият естет може да съзерцава и да се възхищава, както пред картина на талантлив художник… Това, което техниката умъртвява, художникът със своето изкуство го одухотворява. В това се състои и изкуството на Пенчо Балкански… (Александър Гиргинов – в. Литературен глас, бр. 418, 18 ян. 1939)
