“…Художникът рисува това, което знае. Да, но истинското изкуство е да нарисуваш това, в което вярваш. Защото от 2+2=4 не става изкуство, а от вярата и упованието ни в тая истина”.
Илия Бешков
Дарбата е безусловно ощастливяващо личността и околните (обществото) явление. Тя подхранва не само професията, но и духовния живот на този, който я носи. Илия Бешков я проявяваше чрез неговата ранна живопис, ранните му гравюри, ритъма на музиката му (класическа, народна и оригинална, негова си!). Чрез драматичната същност на неговия изобразителен талант художникът се отдаваше при всеки удобен повод. Той обичаше да говори, да импровизира, да играе “театър” – с мимика, с пръсти (беше добър кукловод) – да режисира.
Роден на 24 юли 1901 г. в с. Долни Дъбник, Плевенско. Завършил Художествената академия през 1926 г. при проф. Маринов по живопис. През 1939 г. е бил в Париж, като стипендиант на Художествената академия. “Бешков е един от първите наши графици. Неговите политически карикатури, които печати в пресата още от 1922 г. са класово заострени и носят печата на едно голямо дарование.” Активен член на СХБ. Участва във всички творчески 
прояви на Съюза. Удостоен е със званията: Народен художник, Лауреат на Димитровска награда I степен, Лауреат на Берлиновата награда и др. Още като студент печата карикатури в сп. „ Маскарад“, „Див дядо“, „ Българан“, „Стършел“, „Вик“. Илюстрира изданията на издателствата „Т. Ф. Чипев“ и „Хемус“. От 1925 г. сътрудничи на в-к „Пладне“ и редица други издания. На два пъти в този период е арестуван: през 1923 г. за участие в юнското въстание и след априлските събития през 1925 г. От 1930 г. е член на дружеството „Родно изкуство“. От 1945 г. преподава в Национална художествена академия рисуване, илюстрация и оформление на книгата, редовен професор там става през 1953 г., завежда катедра „Графика“ до края на живота си. Забележителен карикатурист, художник и илюстратор.
Умира в София на 23 януари 1958 г.
“Роден в дома на дядо си, селски дом вече препълнен със синове, снахи, дъщери и внуци. Пето и последно дете на баща си, той е и последно раждане в тоя дом от седемнадесет души: всички възрасти и огромен двор, препълнен с всякакъв добитък, храни, коли, машини. Седемнадесeтият човек, малкото дете, не е било очаквано от никого, нито е станало надежда някому сред това сборище от различни характери и възрасти – интелигентни и неграмотни, мистици и отчаяни материалисти, пиячи и въздържатели… Тая многобройна буйна роднинска кръв протича в жилите му и той рано-рано получава белезите на тоя чуден дуновски (Дунов е фамилното име на Бешков) дом, в който всеки бива наказван и сам наказва някого.”
Илия Бешков употребява почти всички рисунъчни техники. Той е майстор на перото, молива и гваша. Рисунките му с перо са образец на тази техника, равняват се с най-изтънчените майстори на перото. Гвашовите му работи имат достойнствата на пълноценна живопис. По-голямата част от рисунките на социална тематика са в смесена техника – започнати с молив, разработени с акварел или гваш и акцвентувани с перо, или обратно – перото е допълнено с акварел – доминирането на перото или гваша е различно в различните работи.
От Бешков за съвременниците му
За Елин Пелин
“С Елин Пелин се срещах рядко, но той проявяваше към мен много мило внимание. При среща винаги се отклоняваше от пътя си и тръгваше с мен до нейде. Тогава разговаряше за най-обикновени неща, задаваше ми незначителни въпроси и никога тежки, никога претоварени от сериозност. Отначало се чудех тоя човек защо се отбива от пътя си – като да ми каже нещо особено, а то – нищо! Но после, когато по-тънко го съизмерих с моя експлозивен темперамент, разбрах преимуществата му, смисъла на неговото достойнство, цената на такта му: да не те натоварва с високите напрежения на добре електрифицираната столица…
Но и най-обикновената реплика на Елин Пелин имаше най-малко триизмерен смисъл…Той не ценеше нищо тъй, както скрития смисъл на думите. От всяка дума той изтегляше нишки към съвършенството на цялото слово.”
За Асен Разцветников
“Талантът на Разцветников е елмазен. Такъв друг път я се роди, я – не. Той още през 1924 заяви това чрез “Жертвени клади” по най-безспорния начин.” Големият талант не е от този свят и винаги е с единия крак при лудостта. Бил болен от мания за преследване. Как не!
Разцветников ми е приятел, но аз не го браня като приятел, а само се терзая от милост към него. Жестокостта е непоносима, но тя е особено мрачна, когато се проявява спрямо един чист талант…”
“Скоро ще станат оттогава три години – около тази маса посрещнахме заедно Новата година. Разцветников написа за всички присъствуващи закачливи стихове и ми ги изпрати да ги илюстрирам. Бяха наистина много остроумно нещо. Смях се с цяла душа. Нали знаеш, при добро като Разцветниковото улучване какъв зор е, докато уж провериш чрез някой друг какво си направил, а то всъщност е съпреживяване на насладата чрез другия…. Истинската лудост е в изкуството, а тук се бяха събрали две лудости една до друга. През тях аз усетих колко Разцветников сам по себе си е нормален…”.
Бешков за илюстрацията и карикатурата
“Илюстрацията е по-действена, показна, обясняваща действието и героя. Тя ни дава това, което ни поднася и драмата, за разлика от романа. В драмата не се дават размишленията, състоянията и съзерцанията на автора, а самите герои – техните действия, реплики и монолози. Илюстрацията е драматизиране на роман. Тя е сцена и дава само това, което става на тая сцена пред очите на публиката.
“A как се създава карикатурата – е малко неясно и доста трудно за обяснение. Тя безспорно произлиза от рисунката, но толкова, колкото кръгът от квадрата, колкото остроумието от логичното мислене. Тя е смел скок в непознато измерение, където всичко става съвсем ясно.
Могат да се дадат още такива определения за нея, но и те не ще свършат работа…”
“… Грижливо изработеният оригинал, изцапан от цинкографските и печатарски ръце, издъхва в някоя папка. Но в замяна на това той се преумножава в хиляди и хиляди екземпляри. Те проникват в страната и в чужди страни, стигат до всички читатели – еднакво убедителни за грамотни и неграмотни, затрогващи, вълнуващи и агитиращи; на всяко място, където книгата може да се разтвори: в читалнята, в кухнята, в леглото, в заводите, полето и земеделските стопанства, на фронта, във влаковете, по моретата и във въздуха, разнасяйки навсякъде идеите на времето, славата или… срама на своя автор! А като съкровищница на духа и културата, тя наред с папирусите и пергаментите е грижливо съхранявана в библиотеките за вечни времена.”
“Интервюто” и ЗА интервюто от Бешков
“Много обичам интервюто. В него човек винаги лъже. Зададените въпроси не интересуват запитвача, а отговорите са най-грижливо съчинена лъжа. Така само интервюто става изкуство.
…
Аз не чета чужди интервюта, а само собствените: толкова убедително съм лъгал в тях, че като ги чета всичко става съвсем истина.
…
Въобще разговорите между хората са лъжливи. Никой възпитан човек не рискува да каже истината в лицето на другия. А ако не излъже ще отнеме правото и удоволствието на другия също да лъже. Такъв разговор е мъчителен. Такива разговори въобще няма, освен ония, които по пътя на искреността завършват със скандал.
Честните и искрени хора никой не интервюира. Те не умеят да лъжат и да забавляват – нито другите, нито себе си.”
4.05.1957 г.
“Преди години открих един почти неизвестен автошарж на художника, публикуван в седмичника “Стожер” (бр. 7, 1947 г.). Следвоенно издание – лоша хартия и печат. Репродукцията е некачествена, но достатъчна, за да доведе посланието на автора до нас. Творбата е поместена в рубриката “Пожелания за Новата 1947 г.”. Пожелания са изказали известни културни дейци – Елин Пелин, Елисавета Багряна, скулпторът Андрей Стоянов, Петър Райчев и др. И, разбира се, Илия Бешков. Той единствен прави пожеланието си чрез рисунка – седнал, спокойно наблюдава глобуса и заключава: ” Не мога да изкажа пожеланията си, преди да съм разгледал света обективно…”.
Това е Илия Бешков – могъщ дух, владеещ силата на познанието в планетарен мащаб…
