“…Оригинален художник, духовит поет, г. Божинов бил и актьор. В него сякаш се осъществила оная „синтеза на изкуството”, за която мечтаят някои естетици…”
Симеон Радев
Портрет на А. Божинов от П. МорозовАлександър Божинов е една от най-големите фигури в българската карикатура. Интелектуалец, отличаващ се с огромна ерудиция, свободомислещ и неподчиняващ се на условностите и установените норми. Роден е в годината на създаването на новата българска държава (24 февруари 1878 г.). Негови учители са Н. Павлович, Ив. Мърквичка, Я. Вешин и А. Митов.
Художникът оставя огромно и разнообразно творчество от карикатури, илюстрации, скулптура (неговото „Семейно щастие е откупено от Веницианското биенале – 1910 г.), живопис, стенописи. През 1910 г. художникът показва диорама (оцеляла частично), чиито персонажи са известни интелектуалци, художници, пресъздадени чрез характерни силуети, походки, аксесоари.
Божинов излага живопис още в началото на 20 век в експозициите на „Съвременно изкуство” и в съвместни изложби със своя приятел Петър Морозов. От четката му излизат пейзажи, натюрморти, композиции с неговите Пижо и Пенда. Портрет на А. Божинов от Елисавета Консулова-Вазова, 1926Рисува портрети на Андрей Протич, Борис Михайлов, Саша Попов, Елисавета Консулова-Вазова.
Основава хумористичния в. „Българан”. Пише стихове, публикува научни изследвания и мемоари, художествена критика и публицистика.
Поколения българчета израстват с неговите книжки „Азбука за малките” и „Златна книга за нашите деца”, създадени с голяма любов към децата. Илюстрира: „Поточета бистри”, „Страшният вълк”, „Златни класове”, „Правда и кривда”, „Дядовата ръкавичка”, „Под игото” и др.
Един от основателите на движението „Родно изкуство”.
Това е едно много кратко представяне на големия Александър Божинов, творческият му образ ще бъде допълнен от неговите картини, карикатури, стихове и изказванията на Илия Бешков, Сирак Скитник, Чавдар Мутафов и Елисавета Багряна.

“Смехът на Божинов е навсякъде: и като сатира, и като присмех, и като радост – във всички слоеве и във всички възрасти. Той осмя и възрастните грешници и негодници, а на децата даде във весели картинки и стихове най-чистата радост.

Александър Божинов е не само баща на българската карикатура – той я издигна в изкуство и й даде език графичен, който родствено и равноценно стои до богатия, действен и ясен български език.”

Илия Бешков „Словото на Бешков”

“… Художникът, който внесе експресивната, синтетичната линия в нашата рисунка (макар чрез карикатурата) не трябва да забравяме. Тя минава и в някои от пейзажите му – които считам като първите опити, заедно с тия на Никола Петров да се разбие закостенялостта на пейзажния канон у нас. Същото и се получи в портрета: първите „карикатури-портрети” с маслени бои на Божинова дадоха подсказанията по – другояче да се подхожда към човешката маска. Ако в нея трябва да търсим характерното чрез индивидуалното творческо виждане, ако художественият портрет не е някакво страхливо постигане, наподобяване на видимостта, неговите „портрети” са първите опити у нас да се синтезира човешкото лице”

Сирак Скитник

Елин Пелин и Александър Балабанов, 1923“… Божинов преди всичко е импресионист. За него има значение само непосредственото противоречие на секундата, благостта на несъответствието, абсурдът на случайното. Така той е художник на характеристичното. Но това характеристично е свързано с най-очевидната действителност – и така Божинов интерпретира изключително реалното като събитие…” – Чавдар Мутафов

“… Аз винаги съм се възхищавала от него. От ученическата скамейка, когато още не го познавах, и когато навярно не много съм разбирала от това, което той всеки ден даваше – в линия или слово и до днес, прекланяйки се пред неговата неизчерпаема енергия, неувяхваща бодрост, неподражаема духовитост, неизменна воля и неуязвима любов към изкуството и живота. Един истински артист, роден такъв, волен като птица, нетърпящ ничие иго освен… най-жестокото – игото на творчеството. Един човек обичащ земята, слънцето и човечеството…”

Елисавета Багряна

 Срещата ни с творчеството на Александър Божинов ще завърши с неговото стихотворение “Посмъртно ехо”, публикувано в “Българска антология” (1910).

Споделете