В края на 19 век, скоро след Освобождението на България, назрява необходимост от изграждане на нови институции, ново поведение и започва изграждане на норми във всички области на живота. Необходимостта от промени налага и нови подходи в изкуството. Няколко български художници, получили образование в чужбина започват бурно да променят образа на българското изкуство. Един от тези млади творци е Антон Митов. Със своите всестранни културни и обществени интереси и с борческия си дух, той стои много близо до дейците на Възраждането. Като художник работи във всички жанрове и техники на живописта. Някои от тях се прилагат за първи път. Освен това е и вдъхновен оратор, публицист и фейлетонист. Антон Митов е роден на 1 април 1862 г. в Стара Загора. Поради политическата обстановка в България, семейството му е принудено за известен период да напусне родното си място, но след Освобождението се завръща отново. Само на 17 години започва работа в телеграфо-пощенската станция в град Хасково. Назначен е като началник. Предшественикът му го приема с огромно недоверие, виждайки колко е млад. Подлага го на изпит като разглобява апарата и прекъсва линията. И с двете изпитания Митов се справя хладнокръвно, с което 
печели доверието към себе си. По време на работата си като пощенски служител възвръща увлечението си по литературата. Именно тогава завършва и първата част от повестта си, започната в Стара Загора „Кървави приключения от последните години на българското робство”. Голямата му страст обаче, е изкуството. Решава да замине за Италия, където да учи изобразително изкуство. Установява се във Флоренция. За пристигането му там разказва В. Димов в сп. „Художествена култура” от 1911 г.: „В люлката на божествените красоти той пристигнал с натуралния ефект на облеклото си. Било ноември месец, когато във Флоренция се обличат в зимни дрехи единствено изтъкнатите аристократи…а нашият момък правил разходките си по Lung`Arno облечен в груб дълъг кожух от карнобатски шаек, подплатен с буйна овча кожа.” Това облекло дори накарало местните власти да заподозрат Митов като някакъв престъпник.
Антон Митов завършва Академията за изящни изкуства във Флоренция с отличие. Негов учител е проф. Джузепе Чарамфи. Там придобива знания, които е невъзможно да получи по това време в България. Завръща се в родината си и става гимназиален учител по рисуване в Стара Загора, Пловдив, Варна, София. Работи усилено и като художник. По време на работата си в Пловдив е колега с Иван Мърквичка. Тяхното познанство датира от по-предни години, но именно тук помежду им се заражда истинско приятелство, което има историческо значение за развитието на изкуството в България. Започват да правят съвместни изложби, участват заедно в „Дружество за поддържане на изкуството в България”, започват да издават първото в България списание за изкуство. Несъмнено най-голямата им заслуга е основаването на Държавното рисувателно училище.
Училището е създадено по предложение на министъра на просветата Константин Величков. Открито е на 1 септември 1896 г. Негов директор става Иван Мърквичка, а преподавател по история на изкуствата и практическа перспектива – Антон Митов. Още като студент той показва интерес към този предмет, а след това има и множество публикации върху изкуството на много художници. И ако за създаването на училището, Антон Митов няма първа роля, то той се превръща в първият, който пламенно го защитава от всякакви домогвания да бъде унизено и унищожено. Такива не липсват през годините. През 1912-1918 г. Митов заема поста директор на училището. Независимо от натовареността на академичните си ангажименти, Митов не спира да рисува. Негови картини участват в изложби в чужбина и печелят награди. Той участва в изписване на стенописи в тържествената зала на Българска земеделска банка и църквата „Св. Александър Невски”. Осъществява мечтата си за създаване на галерия в родния си град и със собствени средства полага основите й. Изработва проекти за театрални костюми за пиесата „Към пропаст” на Иван Вазов, поставена в Народния театър. Заедно с ученици от училището печели френския орден „Академически палми” на Световното изложение в Париж през 1900 г. Живописта на Митов се характеризира с ярки багри и множество фигури. Въпреки сюжетното и тематично многообразие на творчеството си, го наричат художник на пазарите, поради поредицата му платна, изобразяващи български пазари с тяхната пъстрота и национална идентичност. Десетилетия наред подготвя своя труд „Всеобща история на изкуството”, който успява да издаде в 8 тома през 1927 г. За огромния си принос към българското изкуство го наричат Патриарх и дядо Митов. По време на многобройните си сказки за изкуството из страната той използва диапозитиви, за да онагледи думите си. По това време този метод е много атрактивен. Като се прибави и сладкодумността на лектора, тези срещи се превръщали в истински празник за любителите на изкуството. За тази си дейност Антон Митов получава прозвището Човекът с магическия фенер.
Четири десетилетия Митов работи в полза на българското изкуство. Оставя около 500 картини, мозайки, стенописи, икони, 300 публикации, изнася 800 беседи в страната.
Умира на 20 август 1930 г. в София.
