Символите са добре познати на древните българи още преди трайното им заселване в земите на Балканите. Те са присъствали в украсите на ръкописни книги, в шевици на дрехи и тъкани, амулети и накити. Символът се възприема като етнокултурен код от средновековния българин, създаващ сигурност, самочувствие, себепознание, идентичност. Останал в паметта на етноса, символът се възприема като знак, който носи благослов, здраве, предпазва от зло, превръща се в послание към поколенията.
В тази статия ще акцентираме върху някои видове символи.
Древният символ „дълголетие” или „космическа костенурка” е открит сред
ръкописи от първата половина на XV век (Четвероевангелие на йоромонах Никодим). Той доказва силата и устойчивостта на художествената традиция дори и в началните векове на османското владичество. Съставен е от символ квадрат, състоящ се от 16 квадрата. Той може да се получи на основата на древнобългарската матрица. Квадратите са обединени от общите им диагонали. Този символ е познат от дървената врата на Хрельовата черква в Рилския манастир (1335 г.). Той се възражда в тъкани килими и дори в женски чорапи от XVIII-XIX в.
Мандалата е древен графичен модел на космоса. Чрез този символ се постига хармония
между Земния и Небесния свят. Той е открит в Остромировото евангелие от 1056-1057 година, но и във фрагмент от мраморен фриз от Двореца във Велики Преслав (IX-X в.). Планът на предхристиянската култова сграда, върху основите на която стъпва централния олтар на Голямата базилика в Плиска (IX в.) възпроизвежда модела на мандала.
Знакът „разцъфнал равнораменен кръст” вписан в кръг се среща врязан в каменен блок от Големия дворец в Плиска. Подчертано е култовото му и защитно предназначение. Същия знак може да се открие в основата на грузински килим „хали” от XIX в. Древният знак бележи основните посоки на света и мястото на центъра.
Символът в българската везбена украса.
Това са символи, вдъхновяващи човека за творчество, предпазващи от зло, носещи радост със своите хармонични съчетания, ритъм, симетрия и цвят, които са вплетени във везбената украса. Тя не остава изолирана от общата символика, напротив, вписва се в жизнената среда на българина от XIX в. Умението на майсторите на самоковската везба е да подберат главното и да отстранят излишното. В този смисъл самоковските шевици са великолепни цялостни монументални композиции, в които са наложени основните закони и правила на приложното изкуство. Във всяка една шевица е закодиран древен символ. Заемайки точно определено място върху облеклото, шевицата е съобразена с пол, възраст, семейно и социално положение и изпълнява магическа „охранителна” роля.
Хубавото е, че и днес съвременните автори продължават да интерпретират в творчеството си древните елементи и символи без да ги копират.
