Терминът „дигитално изкуство” се появява през 80-те когато компютърните инженери започват да използват програмата за рисуване Aaron изобретена от първопроходеца дигитален художник Харолд Коен. Първоначално с програмата на Коен се правят произволни черно-бели рисунки като неговата „Компютърна рисунка без заглавие” в стил Миро, а по-късно артистът прави цветна програма. Днес към дигиталното изкуство спадат дигитално монтираните видео и компютърна анимация, но терминът по-често се свързва с изкуство създадено изцяло с компютър, манипулирани снимки с помощта на компютър, изкуство предназначено единствено за интернет.
През 90-те години германският фотограф Томас Руф става известен с портрети и снимки на интериори модифицирани дигитално за да изглеждат живописно и в някои случаи размазано. В първото десетилетие на XXI век артистът прави изображения от буйни преливащи се цветове като „Субстрат 15” – една от поредицата компютърни разпечатки върху хартия за мастиленоструен принтер.
Художници като канадеца Джеф Уол и германеца Андреас Гурски манипулират фотографиите си с дигитална технология за да получат фантазни образи, които изглеждат истински. Произведението „Рейн II” на Гурски е пример за това. В него колоритни, комплексни мотиви са увеличени до монументален размер. Авторът премахва по дигитален път индустриалните сгради от оригиналната снимка и изобразява река Рейн унила, романтична, но изкуствена.
Андреас Гурски – “Рейн” (преди) и “Рейн II”
Джеф Уол използва костюми, актьори и декори за да направи дигитален монтаж, който изглежда като документ на действително събитие. Работата му е точно обратното на уличната фотография, която разчита на улавяне на мига. Уол манипулира многократни снимки за да направи реконструкция на сцени от съвременното ежедневие и нова интерпретация на класически картини. Във „Внезапен порив на вятъра” (По Хокусай) Уол използва фотографията за повторна интерпретация на темата по японската гравюра „Пътници застигнати от внезапен порив на вятъра”. Той използва покрайнините на Ванкувър чрез режисиране на редица действия. Уол нарича трудоемката си техника „кинематографическа фотография”, защото процесът е подобен на снимане на филм. Реката протичаща през центъра на монтажа излъчва светлина. Този ефект се постига чрез отпечатване на снимката като диапозитив и излагането и в лайтбокс-техника, която Джеф Уол усвоява след като наблюдава рекламите по автобусните спирки в края на 70-те, (Колекция на Тейт, Лондон, Англия).
Джеф Уол – “Пътници застигнати от внезапен порив на вятъра” и „Внезапен порив на вятъра” на Кацушика Хокусай (1760-1849)
За разлика от фотографи като Ансел Адамс (1902-1984), който отхвърля традиционните практики на изящното изкуство, Уол прегръща техниките, композицията, темата и мащаба, използвани от художниците през XIX в. и ги наглася за XXI в. , използвайки последните дигитални технологии. Той пренася експозициите от лента на дигитален файл и после, без да проличи това, ги събира в крайното изображение. Процесът отнема време и артистът го сравнява със създаването на картина чрез бавно и търпеливо полагане на боите. Той прекарва цяла година във фотографиране, сканиране и дигитална обработка на повече от сто снимки за да завърши този комплексен монтаж.
