Галина Станева – пътят към …

През годините отдел Изкуство многократно е бил място за изява на творци от Варна. В рубриката ни „Изкуство в библиотеката” ще Ви срещнем с Галина Станева.

Родена във Варна през 1979 г. Завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” магистър, специалност: изящни изкуства – скулптура, в класа на проф. Величко Минеков, 2004. Член на СБХ и Сдружение на варненските художници. Работи в областта на скулптурата, рисунки, обект-хартия. Участва в международни изложби и кураторски проекти: „Изкуството на миниатюрата“, Contempo – международен фестивал за съвременно изкуство, Международно биенале на хумора и сатирата в изкуствата и др. Има 9 самостоятелни изложби („Усмивки“, ”В търсене на другия“, “Следи“, “Взаимодействие“, Пътят към …” и др.). Носител на множество награди, от които Голямата награда на СБХ, „Седмо биенале на малките форми в изобразителното изкуство“, Художествена галерия „Илия Бешков“, гр. Плевен, Награда за скулптура, “Пети национални награди Алианц България за живопис, графика и скулптура”, Художествена галерия – Добрич.

Откъде започва любовта ми към изобразителното изкуството, към музиката и театъра, към книгата, откъде започва творческото ми “аз”?
Назад, назад във времето – предмети, които имаха значение и хора, които ме променяха, оформяха, обичаха.
Една домашна библиотека, на цялата дълга стена в хола, в апартамента на баба ми и дядо ми.
Килимът – имитация на персийски, с червени фигури и завъртулки, който напомня за приказките на Шехерезада. На него строях влак от табуретки и пътувах, къща от одеяла и столове и канех гости, танцувах на музиката от грамофона.
Пътят към... 2Грамофонът, който разказваше ли, разказваше истории на детето, което никога не иска да заспива.
Нафтовата печка, в чийто комин вятърът свири и напомня за зимните приказки, в които снегът затрупва я някое зайче, я някое семенце.
На най-долните рафтове на библиотеката бяха моите книжки, но аз винаги се катерех по секцията, за да стигна по-горните. В ниското бяха “Барбароните”, “Пинокио”, “Български народни приказки”, “Индийски приказки”, с илюстрации , които запленяват и разтеглят пространството и времето за едно дете. Пораствах и стигах все по-нагоре по рафтовете, където можех да открия класика, фантастика, криминални романи, поезия и любимите ми енциклопедии от А до Я.
Хората, които ми четяха дълго и упорито докато не се научих са моите баби и дядовци. Те се грижеха за мен със своите съвети, истории вкусни неща на масата и с огромната им обич към мен. До мен беше и моят баща моряк – мълчалив, уравновесен, твърд и непреклонен в решенията си. Той ми даде силната си подкрепа и необходимата доза свобода и любов. Най-силното влияние и най-силната любов съм усещала от моята артистична майка. Тя е завършила българска филология, но винаги е била артист по душа. Рисува, пее, танцува – всичко. В приказките, които ми е чела героите винаги оживяваха, всеки със собствен глас, тънък или дебел, нежен или груб. Водеше ме на куклен театър, който обичам и досега и на концерти в Летния театър, където никога не заспивах, както става с повечето деца.
Тя ме заведе и в школата на Радко Мурзов, откъдето си откраднах любовта към цветовете, въпреки, че съм скулптор и в ателието на живописеца Димитър Манолов, където се научаваш, че изкуството изисква много, много труд.
Път към... 11Следва националното училище по изкуства “Добри Христов” или Музикалното училище, където по-осъзнато открих нуждата от изкуство, от музика, театър, живопис, графика… Там срещнах моя клас – моите приятели. Разбрах, че искам да стана скулптор в ателието на Пламен Братанов, сред огромните скулптури, подредените инструменти и цъфналите лалета отпред. Не се отказах дори когато Венелин Божидаров ни накара да си изцапаме ръцете с гипс и стояхме дълги часове над калъпите преди от тях да излезе същинската пластика.
В Музикалното беше и малката библиотека с кръгли прозорци, където прекарвахме свободните си часове. Гледахме, възхищавахме се на известни художници и мечтаехме за пътя, който ни предстои. Скоро след това открих и тихото спокойствие и безвремие на Отдел изкуство. Там можех да разширя познанията си за изкуството и да се изгубя, за да се намеря в своите търсения като художник.
В университета във Велико Търново, когато се сблъсках с непознат град и все още нямах приятели, се спасявах от тъжното си настроение в киното, театъра, в книжарниците. Прекарвах дълги часове в ателието, където срещнах един човек, който ми каза, че мога – думи от които тогава силно се нуждаех – добър приятел и учител – Венко Тонков.
Път към... 10Влаковете между Търново и Варна, бяха моето време за четене. Само там, пътувайки, можеш да видиш пълната луна от “Майстора и Маргарита”.
Сега съм майка и скулптор, и преподавател. Продължавам да се губя и намирам. Опитвам се да науча своите деца (а и чуждите), че изкуството е важно за тях и за другите.
Работя когато съм развълнувана от хора, събития, от изкуството на другите. Изграждането на форми от различни материали е начин да споделям. Избора на материал се определя от самата идея, която искам да реализирам. Използвам бронз, камък, хартия и лепило, и всичко, което ме провокира с триизмерната си форма и ми дава възможност да се изразявам.
Вълнуват ме стремежа на човека към себепознание и усъвършенстване, връзката му с Бог. Интересуват ме взаимоотношенията между хората в личния им и социален живот и връзките, които съществуват между тях и осмислянето на единството в което живеем, за да съществуваме в по-малко хаотичен свят.

Етикети:, ,

Публикувано на: 31 март, 2021 от Отдел "Изкуство" Рубрика: Изкуство в библиотеката