Горчивият вкус на сладкия живот

Точно преди сто години, на 20 януари 1920 г. в Римини се ражда момче. Неговите родители са обикновени хора, занимаващи се с търговия. Никой тогава не подозира, че малкият Федерико години по-късно ще се превърне във великия Фелини, италиански режисьор, представител на неореализма, извел италианското кино до небивали висини. Като ученик той обича да рисува, да прави представления с кукли, да чете комикси. Детското списание „Ил кориере деи пиколи” е истинско вдъхновение за бъдещия режисьор, чрез което намира начин да играе театър. На 17 години Федерико прекъсва училище и заминава за Флоренция, където в продължение на три месеца продава рисунки на сатиричния вестник „Ил 420”. Негова мечта тогава е да замине за Рим. За времето, когато по-късно успява да го направи, Фелини споделя: „Още щом пристигнах в Рим, се почуствах у дома си. Струваше ми се, че Рим е собственият ми дом. Това е тайнственото привличане на Рим. Струва ти се, че не се намираш в град, а в жилище.” Първоначално работи за списание „Ил пополо ди Рома” като преглежда кореспонденцията и извършва куриерска работа. За други списания пише разказчета и прави рисунки, които им продава. След няколко години започва да работи за радиото, където пише текстове за ежеседмична програма, в която участва Джулиета Мазина, по-късно станала негова съпруга. Постепенно Фелини започва да пише сценарии. След запознанството си с Алдо Фабрици – актьор, който иска да се снима във филми, написва малка историйка за него. Тя е видяна от един режисьор, който я харесва и я купува. Името й е „Последната количка” и това е първият сценарий на Фелини. През 1950 г. той режисира първия си филм „Светлинитие на вариетето” и въпреки че е в съавторство с Алберто Латуада , придобива самочувствието, че може да режисира сам цял филм. В следващите 7 години режисьорът прави още 6 филма. Така достига до 1960 г., когато се появява „Сладък живот” (La Dolce Vita), считан за едно от върховите постижения в кинематографията. Критиците определят филма като разделящ творчеството на Фелини на две: предхождащ период и период на арт-филми. Главните роли във филма са за Марчело Мастрояни, Анита Екберг и Анук Еме. Ето как Мастрояни описва първата си среща с режисьора:
„Проведе се на плажа във Феджене…Разбира се, аз много се вълнувах. И Фелини веднага с този вид на магьосник, с гласче като вълшебна флейта:
- Охооо, скъпи Марчелино, радвам се да те видя. Имам един проект за филм, продуцент е Дино де Лаурентис. Но Де Лаурентис би искал Пол Нюман в ролята на главния герой. Сега, ясно е, че Пол Нюман е голям актьор, звезда. Но е прекалено известен. На мен ми трябва каквото и да е лице.
Аз съвсем не се почувствах оскърбен:
– Чудесно, готов съм. Аз съм каквото и да е лице.
– Ами да, героят е някакъв женкар. Не трябва да е индивидуалист като Пол Нюман.
– Добре.
После, за да си придам малко важност, да се разбере, че имам достойнство казах:
– Много съм любопитен да хвърля едно око на сценария.
Исках да приличам на професионалист, разбира се.”

Фелини дава една папка на Мастрояни, в която няма никакъв сценарий, а само една карикатура, изглеждаща доста нецензурно. Актьорът, прикривайки смущението си казва: „Ще изиграя ролята. Къде да подпиша?”
Следват шест месеца снимачен период, които Мастрояни определя като най-прекрасни не само в актьорския си живот, но и в битието си.
Първата среща между двамата главни актьори – Мастрояни и Екберг протича незадоволително. И двамата признават пред Фелини, че не са очаровани от другия. Това съвсем не разколебава режисьора. За него те вече са Силвия и Марчело Рубини. За щастие, това което изпитват един към друг в действителността, не се отразява на филма. Името на един от героите – Папарацо, се превръща в нарицателно на много езици. Самият Фелини е изненадан от този факт. То е взаимствано от оперно либрето и възприето от Фелини като много подходящо за неговия герой – бездушен репортер, който „е по-скоро фотоапарат, отколкото човек.” За друга роля, тази на Щайнер, Фелини кани Хенри Фонда. Големият актьор е привлечен от нея, въпреки че не е главна. След преговори с агентите му, обаче това не се случва. Години по-късно, когато филмът е показан в САЩ, Фелини получава писмо от Фонда, с което той определя филма като велик и изказва мнение, че би било добре, ако беше изиграл ролята.
Култова сцена във филма е тази с фонтана Ди Треви. Тя се превръща в една от най-чувствените за киното. Шейсет години след нейното заснемане продължава да вълнува зрителите.То, обаче не протича съвсем гладко. Преди да нагази във водата, Марчело изпива бутилка водка, носи рибарски ботуши и все забравя какво точно трябва да направи. На Анита й се налага да понесе ниските мартенски температури в разголен тоалет и години по-късно споделя, че заснемането на една от най-еротичните сцени в киното за нея е била истински кошмар.
„Сладък живот” е първата италианска продукция с продължителност три часа и половина. Фелини споделя: „Казаха ми, че никоя публика няма да гледа такъв дълъг филм. Всъщност не предполагах, че толкова много хора ще намерят творбата ми за шокираща. Публично знаех, че не ме е грижа, но трябва да призная, че вътрешно се потресох, когато на вратата на една църква видях мой некролог…На него пишеше: „Да се молим за спасението на душата на Федерико Фелини – грешник пред обществото.” В Испания филмът е забранен. Въпреки всичко това в много класации той е в топ 5 на най-великите филми. и според редица заглавия става причина за възникването на необикновен интерес към Рим като туристическа дестинация.
За „Сладък живот” Фелини е номиниран от Американската академия за филмово изкуство за най-добър режисьор, като това е първа номинация за чуждоезичен творец. Общо четири са номинациите за филма, но печели „Оскар” само за костюми. На филмовия фестивал в Кан печели наградата Златна палма.
През 1993 г., само няколко месеца преди да почине Федерико Фелини получава „Оскар” за цялостно творчество. Наградата е връчена от Марчело Мастрояни и София Лорен.

Етикети:, , ,

Публикувано на: 20 януари, 2020 от Отдел "Изкуство" Рубрика: Кино