Терминът „инсталационно изкуство” започва да се употребява в края на 60-те години. Корените му се простират до редимейд предметите на Марсел Дюшан (1887-1948) и произведения като неговите 1200 торби въглища (1938), провесени от тавана. Дюшан се отказва от чистото рисуване на 25-годишна възраст и не е участвал в изложби в Европа до 30-те години. Той обаче е добре известен в средите на сюрреалистите още от 1922 г. Появата на инсталационното изкуство се свързва и с асамблажите „Мерц” на немския художник Курт Швитерс (1887-1948), който със завръщането си в Хановер създава художественото направление „Мерц”. В картините си Швитерс комбинира късове от вестници, автобусни билети, парче
та канап, игли, косми и отпадъчни дървени предмети. Основното в неговото изкуство – по думите му – е ритъмът: в поезията, музиката, живописта и в живота. Прави изложби в Хановер. С творчеството си Курт Швитерс става родоначалник на съвременните художествени стилове поп арт, хепънинг, концептуализъм, мултимедийно изкуство и постмодернизъм. Първоначално на инсталационното изкуство се гледа като на работа свързана със спецификата на мястото, често правена за конкретното пространство на галерията или изложението. От 1923г. Швитерс прекарва десетилетие в преобразуване на стаите на своя дом в Хановър, Германия в произведения на изкуството. Неговите асамблажи предизвестяват появата на инсталационното изкуство – роля, която играе и празната стая в Празнотата (1958) на Ив Клайн. Французинът изцяло изпразва стаята от съдържание, оставяйки само един шкаф. Боядисва я в бяло, а на входа провесва синя завеса. Зрителите са принудени да се редят на опашка за да видят онова, което той нарича „Невидима картина”.
Подобни творения се надсмиват над представата, че изкуството е събираемо и продаваемо и прегръщат идеята за изкуството заради самото него. Пример за ефимерния характер на инсталационното изкуство е Унищожението (2001) на Майкъл Ланди – представител на младите британски художници. Това е пърформанс инсталация, в която той унищожава систематично всички свои вещи.
Инсталационното изкуство се развива в триизмерна художествена форма, която преобразува изложбеното
пространство в обстановка, в която зрителят да се потопи. Американската феминистка Джуди Чикаго прави Вечерно парти (1974-1979) – триъгълна маса с 39 места, всяко от които в памет на жени исторически личности. За първи път е инсталирана в Музея на модерното изкуство във Сан Франциско, показвана е на турне и е поставена окончателно в Бруклинския музей.
Галериите и музеите узряват за идеята за инсталации и започват да канят художници. Лондонската галерия „Тейт Модърн” поръчва множество инсталации за своята Турбинна зала. Те варират от поредица скулптурни постановки и инвайрънменти, като Проект „Време” (2003-2004) на датчанина Олафур 
Елиасон. Той използва овлажнители изпускащи захар и вода, за да получи фина мъгла и лампи излъчващи жълта светлина. Постановката е увенчана от огледало на тавана и зрителите често лягат на пода за да погледат това, което прилича на огромно слънце в мъглив ден. Друга интересна инсталация свързана с времето е “Rain Room”. Невероятна и интерактивна създадена от лондонското арт студио Random International. Тя е разположена в центъра за изкуства Barbican Centre на площ от 100 квадратни метра.
От тавана на съоръжението се изсипва по 1000 литра вода на минута, имитираща
тропически пороен дъжд. Подът е като решетка и водата преминава през нея, събира се, филтрира се и отново потича надолу. Звучи невероятно но в тази странна и причудлива стая определено ще можете „да минете между капките” и да излезете сух. Ако преминете през инсталацията, специални датчици синхронизират водните потоци с движенията ви. Така капките променят своята траектория и оставате сухи под дъжда, дори и да не си носите чадър.
В бъдеще такива “дъждовни стаи” биха могли да се използват за създаване на невероятни визуални ефекти в театрални постановки.
Съвременна провокативна идея е създаването на сграда във формата на най-популярната пазарна кошница. Цената на това удоволствие възлиза на 30 милиона щаткси долара и е идея на търговец в бранша. Много експерти се опитали да убедят собственика да промени намеренията си, но той не отстъпил и след две години успял да види реализацията на нестандартната инсталационна идея .
Инсталацията „Глава в облаците” е идея на Неправителствената артистична
организация FIGMENT, която задава въпрос: „Как според вас ще изглежда един артистичен павилион, направен от рециклирани материали и базиран на идеята за „Градът на мечтите”? Хората от STUDIO KCA – дизайнерска компания, базирана в Бруклин, решават, че перфектната инсталация изобразяваща това би бил гигантски облак, направен от пластмасови бутилки.” За инсталацията се използват 53 780 бутилки. Толкова се изхвърлят в Ню Йорк всеки час.
Според артистът Гарт Бритцман пластмасата е „проклятието на 21 век”. Той създава разноцветен паркинг навес благодарение на 1500 пластмасови бутилки и сътрудничеството със студентите от Университета на Небраска. „Отне ни повече от 200 часа да сглобим това символично произведение на изкуството”, споделя Гарт.
Може би една от най-красивите рециклирани творби са гигантски склуптури от пластмасови бутилки, изобразяващи риби на плажа в Рио де Жанейро.
