В естетическото лоно на Дзен учението се развива традиционното японско изкуство „чя но ю” – 茶の湯. Преведено дословно означава „гореща вода за чай”. Японската дума за чай е „чя” – 茶. По света това понятие придобива известност като „Чайна церемония”. Ритуалът „чя но ю” изисква строги правила на действията и определена последователност. Започва се с основно почистване и подреждане на чаeното помещение. Особено внимание се отделя на подовите настилки „татами”. Както в обществения, така и в личния живот на хората чайната церемония е едно от средствата за своеобразно периодично пречистване от грижи , стрес и напрежение. Чаепиенето е било част от дворцовия церемониал. В различни японски манастири започва отглеждането на специален сорт чай , от който се прави прахообразната консистенция, използвана в „чя но ю”. Впоследствие, благодарение на дзен –монасите, пиенето на чай постепенно се оформя като изкуство, известно като „садо”(Пътят на чая) – 茶道. Така се заражда нов тип художествено творчество. През 13-14в. „садо” започва все по-определено да предявява своите изисквания към производството на сервизи, към архитектурата и всичко друго свързано с пиенето на чай. Класическата чайна церемония се провежда на специално място –чаен павилион. Непосредствено до масивните му дървени врати има обособено място, където гостите оставят вещите си. Чаеният павилион се намира в дъното на чайната градина „тянива”. Тези градини са сравнително малки и създават усещането за уединеност и спокойствие у присъстващите. В тях са засадени вечнозелени храсти, бамбук и кипариси. Разположени са камъни обрасли с мъхове, а тук там са разположени и каменни фенери. Ако церемонията се провежда по тъмно, приглушената светлина на фенерите осветява пътя към чаения павилион. Интерес представлява и пътеката „родзи”водеща до чаения павилион. Буквално това означава „земя покрита с роса”. Тя е обсипана с естествени камъчета с различна форма и големина. Чаеният павилион „тясицу” се състои от една стая с много ниска врата, през която може да се влезе като се приведеш ниско. Тази конструкция на входа има символично значение – всеки посетител влизайки трябва да се поклони преди да влезе, независимо от общественото си положение. Това също символизира и необходимостта да оставиш грижите отвън и влизайки в стаята да се съсредоточиш в церемонията. Прозорците на чаения павилион могат да бъдат шест или осем с различна форма и големина. Като правило е те да са разположени високо, за да пропускат само светлина. Важна част от интериора е „токанома” – ниша в стената, разположена точно срещу входа. В нея
се поставят благовонни пръчици, цветя и свитък с текст. В центъра на помещението е поставено бронзово огнище, на което се приготвя чая. Приборите, които се използват при чайната церемония са – дървена кутия за чай, меден чайник в който се кипва чая, бамбукова лъжичка за разбъркване и керамични чаши. Всички тези прибори са стари и използвани, потъмнели от времето, което е и един от елементите от естетиката на чайната церемония. Преди да влязат в чаения павилион гостите измиват ръцете и лицето си с вода, като това символизира духовната и телесна чистота. След това те се настаняват около огнището и преди започването на церемонията похапват лека храна. Японците считат , че тази храна е предназначена повече за „окото”, отколкото за притъпяване на чувството на глад. След това гостите получават бонбони – „омогаси”. Най-важната част от церемонията е приготвянето и пиенето на прахообразният зелен чай. Това се извършва при абсолютно мълчание. Гостите са заслушват в звука на огъня от огнището, в кипящата вода, гледат парата излизаща от чайника. Приготвящият чая извършва всичко това с отработени движения в такт с дишането си и това е медитативната част от церемонията. Чаят се пие от една чаша. Всеки гост слага в лявата си ръка копринена кърпичка – „фукуса”, с дясната държи чашата, покланя се, отпива, после изтрива с копринената кърпичка мястото от където е пил и подава чашата на следващия. Употребата на една и съща чаша е символ на единението на присъстващите. След като чашата е обходила всичко присъстващи, домакинът им подава вече празната чаш
а, за да могат внимателно да я разгледат, да оценят формата и и да я почустват в свои ръце. Следващият етап от церемонията е , когато домакинът приготвя чай за всеки поотделно и гостите започват да водят разговори на различни теми. Краят на чаепиенето се отбелязва с излизане на домакинът навън от чаения павилион. Това подсказва на присъстващите , че трябва да си тръгват. Изпращайки ги той мълчаливо се покланя на всеки. След напускането на гостите, домакинът изнася приборите и чашите, почиства помещението, привеждайки го в първоначалния му вид. Съществуват няколко разновидности на чайната церемония: Нощна церемония – провежда се на вечер, на лунна светлина и завършва не по -късно от четири часа сутринта; Церемония по изгрев слънце, започваща към три-четири сутринта и продължаваща до шест часа; Сутрешна – обикновено е през лятото, когато рано сутрин не е толкова горещо. Началото и е към шест часа сутринта; Следобедна – започва след като гостите са обядвали; Вечерна – началото и е към шест часа привечер; Специална „риндзитяною” – тя се провежда във връзка с различни празници и събития. В древността този вид церемония е предшествала важни битки , а също и ритуалните самоубийства (сепуко). Днес всеки в Япония, който желае да учи „садо”, може да се запише в някое специализирано училище. Обучението се извършва като предаване на занаят или друг вид майсторство. „Садо” има своя роля в процеса на засилване на светската насоченост в японската художествена култура. „Садо” е пример за стремежа на Дзен да обнови будистката философия и да я превърне в светска практика. В „Пътят на чая” сякаш върху жива картина е очертан целият лик на японската художествена традиция.
