На 19 декември от 10.00ч. в отдел „Изкуство“ на Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – Варна ще бъде последната за 2015 кинолектория, посветена на великолепното изпълнение на актьора Ричард Гиър във филма на режисьора Орен Моверман „От незапомнени времена“ (2014). Автор и водещ на лекториите е тетралният критик и режисьор Елица Матеева.
Историята на киното има своите незабравими образи от улицата, които задържат дъха ни, приземяват фрустрираното ни вкопчване в нелепи утопии. Тези образи понякога са по-автентични от собствената ни реалност, но на всеки му е отредено толкова, колкото може да усети за живота.
Един от най-популярните герои в киното е бездомен и той е малкият, благороден скитник – Чарли Чаплин. Чаплин сътвори грандиозно и сложно взаимодействие между изкуството и автентичност при изобразяването на бездомността. След втората световна война италианският неореализъм и киното на Роберто Роселини, Чезаре Дзаватини, Лукино Висконти, младият Федерико Фелини, младият Микеланджело Антониони и най-вече филмите на Виторио Де Сика ни показаха как от развалините на бомбардираните градове въпреки тоталната загуба на дом и надежда, малките хора с измачкано битие се сражават за правото си да бъдат. „Крадци на велосипеди“, „Умберто Д“, „Германия година нула“, „Рим – открит град“ , „Европа 51“ и днес травматично поставят тревожни въпроси, които остават без отговор. Да си без дом е част от статуса на екзистенциалната бежанска вълна. Около образа на скитника разбира се витае и нотка романтичност, почитателите на филма „Плашилото“ (1973 – реж. Джери Шацбърг) с Ал Пачино и Джийн Хекман със сигурност са били пленени от идеалите на персонажите-скитници. Ризо на Дъстин Хофман от „Среднощен каубой“ (1969-реж. Джон Шлезинджър) е друга версия на темата скитничество – очарователно груба. В комедията „Къдравата Сю“ (1991) – Джеймс Белуши изигра чаровен комбинативен бездомник, който възпитава малката Сю на обноски, въпреки, че улицата е техният университет. В „Солистът“ (2009), журналистът Стив Лопез (Робърт Дауни Джуниър) открива скитника Натанаил (Джеймс Фокс), феноменален виртуоз на струнните инструменти, който прекарва дните си на улицата. Двамата преодоляват разликата в начина си на живот, социалната бариера и взаимно преоткриват усещането за живот.
През изминалата година американското кино показа два изключителни филма, свързани с живота на улицата: „Подслон“ и „От незапомнени времена“. „Подслон“ с Дженифър Конъли и Антъни Маки е грапав разказ за Хана и Тахир, две оцелели души, които въпреки суровия свят успяват да се подкрепят и да отрекат с присъствието си „цивилизоваността“ на живеенето ни. Хана е пристрастена към хероина, Тахир – африкански имигрант прекарва част от нощите си в полицейския арест. За да оцелеят в студените нощи, Хана обслужва сексуално пазач на топла връзка в котелно отделение. За „Подслон“, Конъли казва: „Търсих всяка гайка на ролята си в реалността, исках да открия същността на нещата, исках да преживея техния живот, в който всеки ден е избор между живота и смъртта“, а съпругът й, (режисьор на „Подслон“ ) актьорът Пол Бетани добавя: „Подслон“ не е филм, който те вкарва в тъмното и си изоставен в нищото. Аз не понасям подобни филми, в които зрителят се съгласява,че животът е отвратителен, без обаче да предприема действия. Аз не търся готови решения.“
„От незапомнени времена“ на режисьора Орен Моверман с Ричард Гиър е филм с изключително редуциран диалог. „От незапомнени времена“ е филм за шума на града, филм, който чрез откъснатите мисли на градските обитатели уплътнява профила на бездомниците. Тази година през юли „От незапомнени времена“ бе представен на фестивала в Карлови Вари, където Ричард Гиър получи почетен „Кристален глобус“ за цялостен принос в киното.
Орен Моверман не е случаен режисьор, филмите му „Вестоносецът“ с Уди Харълсън и „Няма ме“ с Кейт Бланшет като Боб Дилън демонстрират качества, интелект и мащаб на повествованието. В дебютния му „Вестоносецът“ (2009) и в сценария на „Няма ме“ (2007) откриваме т.нар. оф – бийт персонажи, поставени в уникални ситуации, които провокират зрителя да се идентифицира със съдбата им. „От незапомнени времена“ е продължение на тази линия.
Актьорът Ричард Гиър предлага на Моверман да заснемат филм, в който главните персонажи са бездомниците. Актьорът е един от продуцентите на филма. Когато Мовърман прочита историята не е предполагал, че Гиър има намерение да играе скитник.
„Красотата на киното е в срещата с хората, които могат да ти предложат неповторими преживявания. Аз бях късметлия с Ричард Гиър, готов да се посвети на роля, която не е привлекателна. За мен „От незапомнени времена“ е подарък, защото никой не може да повярва, че чаровникът от „Хубава жена“ е просяк, който моли за дребни монети. Звездата Гиър бе невидима за околните. Черната дупка на просяка бе игнорирана от тях, никой не го разпозна, макар че снимките бяха на оживени улици. Бяхме се скрили в Старбъкс с надеждата,че поне за две минути ще успеем да снимаме без да се струпа тълпа от фенове на Гиър, но се получи друго-45 минути никой не усети, че под якето, черната шапка е самият Гиър. Никой не обръщаше внимание смачкания, изпаднал в немилост човек, който пиеше кафе. Никой не си задаваше въпрос дали този самотник е добре, защото навън бе студено. За мен това превъплъщение бе невероятно! Невероятно и ужасно! Ужасно, но и много тъжно! Реалността ни е принудила да си затваряме очите, за мен този социален блокаж е неприемлив. Ето защо направихме „От незапомнени времена“ – Орен Моверман.
„От незапомнени времена“ не забавлява, не предизвиква смях. Тъжен, до някъде ироничен филм, в който персонажите предпочитат да мълчат, защото вместо тях улиците на Ню Йорк шумят с тревожността си. В едно официално (правителствено) проучване от 2012 г. в Америка има над 650 хиляди бездомници, но вероятно реалната цифра на хората, които са постоянно на улицата, е по-висока.
В „От незапомнени времена“ участват епизодично актьорите: Стив Бушеми (строителен предприемач), Кира Седжуик (бездомницата Шийла), Бен Верийн (бездомникът Диксън), а миналата година „От незапомнени времена“ получи наградата на международната критика от фестивала в Торонто за „чувствителен поглед, чрез който се отразява живота на бездомниците и за забележителното актьорско изпълнение на Ричард Гиър“.
