„КОБРА ВЕРДЕ“
Година: 1987
Държава: Гана, Германия
Жанр: Приключенски, драма
Режисьор: Вернер Херцог
Участват: Клаус Кински, Кинг Ампоу, Жозе Левгой, Салваторе Базиле, Петер Берлинг, Гилермо Коронел, Нана Агефи Кваме II, Нана Феду Абодо, Кофи Йеренки
Времетраене: 111 мин.
На 5 септември режисьорът Вернер Херцог навлиза в своята 75 годишнина, ето защо септемврийското издание на срещите за киноценители в отдел „Изкуство“ при Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ ще отпразнува юбилей на филма „Кобра Верде“. Създаден през 1987 г., „Кобра Верде“ представлява петата последна съвместна работа между екстравагантния талант на немската актьорска школа Клаус Кински и един от най-страстните пътешественици в киното – Вернер Херцог. На 16 септември от 10.00 ч. в отдел „Изкуство“ ще бъде показан филмът „Кобра Верде“, а преди това модераторът на събитието Елица Матеева ще запознае зрителите с творческата история на режисьора и филма.
Вернер Херцог е роден през 1942 г. в Мюнхен, но детството му минава в отдалечено планинско селце в Бавария. За първи път в живота си гледа филм едва 12-годишен, когато пътуващо кино представя в селото две документални ленти – за пигмеите и за ескимосите.
Биографията му е наситена с ярки и невероятни събития, които биха дошли в повече дори и за приключенски роман. На 14-годишна възраст Вернер приема католицизма и се отправя пеш за Албания. Завръщайки се в родината, основава своя собствена продуцентска компания. Херцог винаги снима в екстремални условия, сред най-отдалечени кътчета на планетата. Героите му са най-често маргинали, които по една или друга причина са изхвърлени от обществото. Точно, когато е на върха на славата си към края на 80-те години, Вернер Херцог прави тотална преоценка на ценностите си. Близо десет години въобще не снима игрални филми, а документалните му творби стават все по-прости по форма. Той разяснява, че за да стане човек режисьор, трябва да се научи да ходи пеша, за да опознае отблизо живота на хората.
„Снимал съм филми по всички континенти, включително и на Антарктида. Напускал съм многократно страната си, но никога не съм се отделял от нейната култура“, казва още режисьорът.
Първият му опит в игралното кино е късометражния „Знаци на живота“ (Lebenszeichen, 1968), а през 1969 г. снима и телевизионния филм „Летящите лекари на Източна Африка“ (Die fliegenden Ärzte von Ostafrika), първата от многото му документални продукции за германската телевизия. Дебютният му пълнометражен игрален филм „И джуджетата някога са били малки“ (Auch Zwerge haben klein angefangen, 1970) предизвиква истински скандал в родината му. Дори го забраняват в Германия, обаче международната филмова общност се отнася с разбиране и го оценява по достойнство. В историята за анархистите – лилипути, вдигнали се на бунт в колония за превъзпитаване, критиците съзират страховита алегория на политическия живот.
Две години по-късно заедно с Клаус Кински и малък снимачен екип се отправя за Южна Америка, където заснема изключителния си филм „Агире, гневът Божи“ (1972). Той е посветен на испански конквистадори от XVI век (първообрази са Ернан Кортес и Гонзало Писаро), търсещи в новооткритите земи на Америка (днешно Перу) митичния златен град Елдорадо. Във фокуса на повествованието е историята на обезумял офицер на име Лопе де Агире, който е обсебен от идеята да завладее златото на инките и да стане едноличен властелин на света. В стремежа си да покаже уникални природни картини, Херцог избира изключително опасни места за снимки, подлагайки на смъртна опасност не само себе си, но и своите сътрудници.
Когато актьорът заявява, че ще се откаже от филма, Вернер вади пистолет и го заплашва, че ще го застреля, след което ще убие и себе си. Кински се стряска и му се подчинява. Режисьорът обяснява, че не е можел да постъпи иначе, защото за него филмът бил по-важен от всичко. И навярно е имал право, защото „Агире, гневът Божи“ му носи световна слава, нареждайки го до най-великите режисьорски имена не само в Германия, но и в целия свят. Просто не е за вярване, че този уникален филм е заснет само за пет седмици в почти партизански условия едва за 375 хиляди щатски долара!
Две години по-късно излиза и „Всеки за себе си и Бог срещу всички“ (1974), който укрепва авторитета на Херцог като един от най-ярките и своеобразни майстори на киното. Успехът на този му филм би бил немислим, без изключително достоверното присъствие в него на Бруно С. (Bruno S.) – уличeн музикант, прекарал голяма част от живота си в психиатрични клиники. Но именно автентичността на неговото непрофесионално превъплъщение се превръща в основна тема на дискусиите по време на фестивала в Кан, където Херцог е удостоен с Голямата награда на журито и специалната награда на международната критика (FIPRESCI).
Независимо от обтегнатите си отношения с Кински, той продължава да разчита на него и когато Мик Джагър се оттегля от снимките на “Фицкаралдо”, Херцог поканва своя неуравновесен приятел, а главната женска роля поверява на Клаудия Кардинале.
Това е може би най-безумният проект в историята на киното. Заснет е по поречието на Амазонка и разказва истинската история на ирландец, живеещ сред индианците, който построява оперен театър в сърцето на джунглата. Но поредната съвместна работа на режисьора с Кински протича както винаги много драматично. Двамата имат сериозни конфликти, които едва не завършват трагично. Освен това докато текат снимките, наоколо бушуват племенни войни и природни бедствия, което е документирано чудесно от американския режисьор-документалист Лес Бланк в превъзходния му “филм за филма”, озаглавен „Бремето на мечтите“ (The Burden of Dreams, 1982).
Историята на взаимоотношенията между Херцог и Кински заслужава отделен игрален филм – толкова е невероятна и драматична. Когато видял характерното му лице за първи път, бъдещият режисьор си казал: „Съдбата ми е да правя филми, а неговата – да играе в тях.“ Но след време е принуден и да признае: „Всеки бял косъм в косата ми се казва Кински.“ На бурните им творчески разногласия Херцог посвещава документалния си филм „Моят най-добър демон – Клаус Кински“ (Mein liebster Feind – Klaus Kinski, 1999). Заглавието е игра на думи (friend – приятел и fiend – демон, зъл дух). “Фицкаралдо”, филм, който е уникален в историята на киното, му носи наградата за най-добър режисьор от кинофестивала в Кан през 1982 г. Но въпреки успеха, в Германия е подложен на остри критики за рисковете, на които е подложил хората, участвали в осъществяването на умопомрачителните снимки – особено сред някои непроходими райони в Перу и Еквадор.
Последният им съвместен филм е „Кобра Верде“ (1987). Но след него отношенията им още повече се обтягат и в крайна сметка пътищата на двамата се разделят. Конкретната причина за това е отказът на Херцог да бъде режисьор на неговия филм “Паганини”, осъществен в крайна сметка от самия Клаус Кински през 1989 г. Своенравният актьор, чийто път в киното продължава днес знаменитата му дъщеря – актрисата Настася Кински – умира през 1991 г.
„Има моменти от „Кобра Верде“, които никога няма да забравя. Финалната сцена не беше репитирана. Усетих, че се задава нещо друго и оставих камерата да работи. Кински знаеше, че няма да прекъсна сцената, и скоро тя се превърна в епизод на невероятно отчаяние, когато Кобра Верде грохва от изтощение във водата. Помислих, че Кински действително се дави, а първият ми рефлекс беше да изтичам и да помогна. Хората от екипа трябваше да ме задържат, за да не скоча сред вълните да го спасявам. Тогава разбрах, че повече не можем да продължим заедно, и му го казах. Не исках да експериментирам и проучвам нищо повече с него извън петте филма, които направихме заедно. Всичко друго би било просто повторение.“– Вернер Херцог.
