Кич – (нем. kitsch – боклук). Масово фабрикувани произведения на изкуството или артефакти, които са неуспешен опит да се подражават естетическите критерии на елитарната култура. Като понятие се появява в Мюнхен през 1870 и е дефинирано като “художествен сурогат, чиито определящи параметри са евтината имитация и разширяването на социалните илюзии”.
Понятието Кич влиза официално в културата още през 30-те години на миналия век. Определян е като антоним на авангарда и като злото в ценностната система на изкуството. От 50-60-те години на 20 век до сега Кичът е на видно място в изследванията на „масовата култура”. Според видният изкуствовед и културолог Теодор Адорно, той „пародира катарзиса” и „се смесва с всяко изкуство като отрова”. През 60- години на миналия век настъпва обрат: след като е бил дефиниран като опакото и ада на изкуството, кичът вече може да бъде конотиран положително и произвеждан интенционално. По-специално художниците от попарта си присвояват неговите теми и обиграват формите му.
От 80-те години на 20 век насам той подхранва цяла част от съвременното творчество(архитектура, дизайн, съвременно изкуство, популярна и сериозна музика, мода, кино…..), което се стреми да деконструктуира понятията изкуство и добър вкус, да признае определена жизненост на масовата култура и да се вдъхновява от нея или да привлича по-широка публика. Терминът Кич обхваща широк кръг от културни явления в музиката, литературата, изобразителните изкуства и т.н. Той може да бъде открит в различните области на културния живот – вътрешната уредба на „битови” заведения за обществено хранене и в интериора на градското и селското жилище, при производството на сувенири, мартеници и други предмети на бита: при създаване на произведения приложното изкуство – тъкани, керамика, дърво, особено при пирографията. Кичът се среща подчертано в производството на предмети за украса и сувенири, свързани с т. нар. панаирджийска култура, и производството на редица предмети, принадлежащи към народното художествено творчество. Кич има и при някои „произведения” на висшата мода. Рано или късно
всички съвременни художници се поддават на изкушенията на кича. Доколкото изобщо може да се формулира подобно понятие днес. Кичът вече не е деградация на стила, а изразно средство, чиито визуални кодове се ползват често като инструмент в изкуството. Развива се и се променя, но пази своите вечни класики, които са универсални и непогрешимо разпознаваеми навсякъде. Кичът продава най-добре и владее правилните лостове, с които да въздейства на широка аудитория. Кичът е идеален инструмент за пропаганда, тъй като чрез него най-лесно и бързо се фетишизира определен образ или предмет. Ироничен и цитатен, разкриващ относителността на вкусовете и нормите, преработеният кич се е превърнал в безразборна характеристика на постмодерната култура. Умберто Еко за кича: „В повечето случаи кичът не е в творбата, а в нашия поглед към нея. Ето и конкретен пример. “Мона Лиза” без съмнение е едно от най-великите произведения на изкуството. Някои (подчертавам – само някои) от посетителите на Лувъра наистина искат да се насладят на картината. Същевременно значителна част от туристите “гледат” към Джокондата, но хич не я виждат. Вероятно защото се опитват да я снимат, въпреки че в интернет отдавна има много отлични снимки на “Мона Лиза”, или се тупат един друг по рамото с думите “Е, видях я”. А след това просто преминават край другите шедьоври в залата, без да ги забелязват. Излиза, че “Мона Лиза”, без тя да има вина за това, се превръща в кич-фетиш”.
