„За ролите си полагам големи усилия и труд. Често пъти сънят ми е неспокоен. Понякога дори ставам нощно време и търся образа. Всяка нова роля за мене е родилна мъка. Но когато мъката премине, отново настъпва желание за ново раждане.”
На 6 април се навършват 140 години от рождението на Кръстьо Сарафов – легенда на българската театрална сцена, еднакво съвършен и незабравим както в трагичните, така и в комичните роли. Повече от 250 са превъплъщенията му в тетъра, няколко – в киното, режисьор е на постановки.
Кръстьо Сарафов е роден на 6 април 1876 г. в село Либяхово, Неврокопско. Любовта към театъра проявява още като ученик в Серес, Одрин и София. Родителите му не одобряват влечението му, но неговата страст към сцената е толкова силна, че нищо не е в състояние да го отклони от избрания път. Без знанието на семейството си той участва за първи път в театрално представление на 6 януари 1891 г., едва петнайсетгодишен. Сцената е на театър „Зора”, уреждан и ръководен от Борис Пожаров, а ролята – на Спиро Македонски от пиесата 
„Стефан Караджа”. По онова време отношението към театъра е било крайно отрицателно, сцената се е считала за място за разврат, празни забави и развала, пренебрежително наричали актьрството „карагьозчолук”. Такива са и убежденията на семейството на Сарафов и те са крайно огорчени и засегнати от участието на сина си в това непристойно занимание. Нещо повече – дядо му го пребива с надежда да вразуми непрокопсания си внук. Това „възпитание” не носи очаквания резултат, дори с помощта на майка си, той избягва от дома си, отива в театъра на Пожаров и остава там под негова закрила. Един ден там го намира брат му Борис и го връща у дома. Семейството отново се опитва да го вразуми. Баща му стига до крайности: „Вместо да ставаш карагьозчия, по-добре се удави! Ето кладенеца. Защо чакаш?”. През 1892 г. го изпращат в Одрин като мислят, че далеч от България ще се излекува от „коварната си болест”. След време директорът на гимназията Хаджииванов среща случайно бащата на Сарафов в София и му казва: „Вашият 
Кръстьо е отлично дете, сега приготовлява с учителите пиесата „Геновева”. След тази случка ролята е отнета и единственото, на което след дълги молби се съгласява директорът е рецитирането на поема от Байрон на училищен празник. По-късно родителите му го връщат в София, където е записан в гимназията да продължи образованието си. През 1895 г. Министерството на народното просвещение обявява конкурс за стипендии по драматично изкуство в чужбина. По това време отношението към театъра вече е променено в положителна посока и на театралното изкуство се гледа с уважение. С помощта на брат си Борис Кръстьо успява да убеди баща си да му позволи участие в конкурса. Тъй като кандидатите са 60 за 4 места, бащата е мислел, че няма никакъв шанс. Резултатът е стипендия за Париж. Това кара бащата да изрече думите: „Неговата неизменна любов и преданост към театъра излезе по-силна от моята упоритост…И аз започвам да се убеждавам, че от него ще излезе 
човек. Нека му е честито!” Бащата урежда следването в Париж да бъде заменено с Петроград, където по това време е негов брат. Сарафов се записва в школата на Рапгов, а по-късно се премества в Държавната драматическа школа, ръководена от Владимир Николаевич Давидов. След завръщането си в България Сарафов поема по пътя на своята слава. Последователно играе на сцените на „Сълза и смях”, Народният театър, Пътуващият „Свободен театър” (основан от него и други актьори), отново Народният театър, където едновременно е актьор и режисьор. Основател е на оперетния театър „Ренесанс” и негов директор. От 1923 до 1925 г. е актьор и режисьор в Русенския общински театър, от 1932 до 1934 е директор на Общинския театър в Бургас, от 1935 до 1936 г. е актьор и режисьор във Варненския общински театър, от 1937 до 1938 г. – в Пловдивския народен театър. През 1936-1937 г. гастролира в Белградския театър и участва в турне в САЩ и Канада.
Въпреки че във Варненския театър Сарафов играе само един сезон, той оставя за историята му ярки образи. Още за откриването на сезона му е поверена ролята на чорбаджи Петко в пиесата на П. Ю. Тодоров „Първите”. През целия сезон 1935-1936 г. Сарафов поставя три пиеси, в които изпълнява с изключително майсторство ролите на Големанов („Големанов” от Ст. Л. Костов), Федя Протасов („Живият труп” от Л. Толстой) и Арган („Мнимият болен” от Молиер). Варненската публика познава актьора от предходни негови гостувания. В издание на „Варненски общински вестник” от 1928 г. четем: „Гостуването на големите наши дарования – Кр. Сарафов и Марта Стаматова – в Общинския театър е безгранична радост за варненската театрална публика, жадна за истинско художествено творчество. За няколко дена Варна е откъсната от делничната действителност, за да заживее с красотата, непринудеността и мислите на две отлично издържани постановки: „Големанов” на Ст. Л. Костов и „Щурецът на огнището” на Чарлс Дикенс”. Участието на актьора във варненската трупа в театрален сезон 1935-1936 г. съвпада с честването на неговия шейсетгодишен юбилей и 45 години сценична дейност. По този повод вестник “Варненски новини” публикува статия “Творческият път на един голям актьор”, в която се казва: “45 години Кръстьо Сарафов играе не само на сцената, но и в душите на тези, които отиват да го гледат…45 години буди той у хората желанието да потърсят ценности и в своята собствена душа…Ние бихме желали този патриарх на българската сцена да остане още дълги години между нас – на варненската сцена.”
Сред най-впечатляващите му превъплъщения на българските сцени са: Сирано дьо Бержерак (в едноименната пиеса на Едмон Ростан), Тартюф и Арган (в Молиеровите „Тартюф“ и „Мнимият болен“), Фамусов (в „От ума си тегли“ на Грибоедов). Създава запомнящи се образи в пиесите: „Женитба ” – Н. В. Гогол; „Силата на мрака” – А. Н. Толстой; „Вуйчо Ваньо” , „Чайка”, „Вишнева градина” – А. П. Чехов; „Еснафи”, „На дъното” – М. Горки; „Идиот” – Ф. М. Достоевски; „Егор Буличов и другите” – М. Горки; „Дамата с камелиите” – А. Дюма-син; „Мъртвешки танц” – А. Стриндберг; „Опечалена фамилия” – Бр. Нушич; „Смъртта на Дантон” – Г. Бюхнер; „В ноктите на живота” – К. Хамсун; „Зидари”, „Змейова сватба” – П. Ю. Тодоров; „Иванко” – В. Друмев; „В полите на Витоша”, „Когато гръм удари” – П. К. Яворов; „Големанов” – Ст. Л. Костов; „Албена”-Й. Йовков; „Бащи и синове” – Вл. Полянов и др.
Кръстьо Сарафов е председател на Съюза на артистите в българия от 1924 до 1925 г., носител е на високи държавни отличия, удостоен е със званието „народен артист”. Освен на големи български сцени, той играе в малки градове и села, навсякъде, където е канен.
През 1951 г. по случай 75-годишния юбилей на Кръстьо Сарафов Държавното висше театрално училище е наречено на негово име. На 27 август 1952 г. актьорът умира в София.
