Джазът е музикален жанр, възникнал в Съединените щати в края на 19 и началото на 20 век. За повече от 100 годишната си история, той е неизменна част от днешния музикален живот. Стил, който вдъхновява милиони, джазът покорява сърцата на безрезервно преданите си почитатели.
Съществува теория, според която след периоди на войни възниква неистово желание у населението да се забавлява и да намира смисъл в развлеченията. Именно така след поредица от войни в началото на 20 век идва и желанието за наваксване на пропуснатите удоволствия. България не стои в страни от тази тенденция. След края на Първата световна война у нас започва да се събужда развлекателния живот. В София се появяват нощни заведения, пристигат чуждестранни оркестри, които внасят цвят в дотогава скучния музикален живот. Започват да навлизат и нови технически постижения като фонографът, предшественик на грамофона. Българските музиканти озвучават на живо немите филми и постепенно музиката се превръща в част от живота на българина. Особен интерес представляват развлекателните жанрове. Мелодии, пренесени от чужбина от български музиканти, пребивавали там или грамофонни плочи, донесени от тях са нещо нечувано до тогава. Зараждащият се интерес към забавна музика възмущава част от академичната общност. В сп. „Златорог” композиторът Андрей Стоянов публикува статията „Леката музика” през 1925 г. В нея той изказва мнение: „С това отвратително музикално производство – фокстроти, валсове, танго, надути сантиментални романси, празни, изкуствено стъкмени `фантазии` от тривиални мелодии и други – не само всеки музикант, но и всеки по-културен човек трябва да поведе открита борба.” Въпреки това много именити български музиканти се прехранват със свирене в киносалони и кабарета. Такива са Владимир Аврамов, Велко Карастоянов, Георги Антонов, Недялка Симеонова, Васил Чернаев. Тази ситуация се разиграва не само в столицата, а и в големите градове.
За първи истински лидер в българския джаз се смята Асен Овчаров. Той изиграва важна, основополагаща роля в развитието на този стил в България. През 1932 г. изпълнява на живо джаз концерт в „Родно радио”. В прохождащите тогава радиопредавания това е била често срещана форма. На живо са изпълнявани различни музикални инструментални и вокални произведения. Асен Овчаров е инициатор за учредяване на джаз клуб в София. Първата сбирка е през 1933 г. в заведението „Алказар”, място избрано не случайно, тъй като е спирка за срещи на различни обществени кръгове. Сформира се „Джаз оркестрал клуб” с председател Борис Левиев. Този клуб съществува само година, но полага основата на по-нататъшното развитие на Асен Овчаров като джазмузикант. Създаденият от него оркестър, в който свирят Божидар Сакеларев, Нико Нисимов, Леон Алфаса, Стефан Кованов, Сашо Николов – Сладура, Давид Ашкенази, постепенно се превръща в стандартен биг бенд. Наречен е „Джаз Овчаров”. Солистки на оркестъра са Леа Иванова, Лени Лени ВълковаВълкова и Люси Найденова, известни като „Трите Ел”. През 1938 г. бендът изнася първия джазконцерт в кинотеатър „Роял”. Репертоарът е от пиеси в стил суинг, които Овчаров вади от грамофонните плочи. Успехът е много голям. На концерта присъства австрийскиЛеа Иванова импресарио, който предлага турне в Аржентина. Музикантите са ентусиазирани, направени са рекламни материали, но в последния момент лидерът отказва турнето може би поради неизгодни финансови условия. Следват поредица от успешни джазови матинета. Асен Овчаров първи извежда джаза от ресторантско-кабаретното му битие, качва го на концертния подиум и му придава по-висок художествен статус. През 1944 г. един от музикантите – Божидар Сакеларев напуска оркестъра и създава „Джазът на Оптимистите”. Паметен остава концерта, който изнасят двата конкурентни оркестъра през 1948 г.
Според изследователите на музиката в България Асен Овчаров е първата крупна фигура в българския джаз. Интерес представляват спомените на Людмил Георгиев, също изявен джаз музикант, описани в книгата му „История в синкопи” (ИК Иван Вазов, 2000): „…по разкази на негови колеги е бил отличен пианист и акордеонист. Сериозни концертни пиеси, увертюри и опери са били в основата на репертоара му. Разбира се, в джаза акордеонът е играл малка роля и естествено, с годините Овчаров се насочва почти изцяло към пианото. И още повече към оригиналните аранжименти на американските суингбендове от 30-те години и „ваденето” им от плочи на нотна хартия. Няма да забравя никога как бай Асен правеше това. Спомените ми датират от средата на 40-те години, когато един ден, отивайки в дома му на ул. „Цар Борис”, го заварих по халат пред пианото, със свирещ грамофон до него да „вади” аранжимента на не помня коя звезда от американския джаз. Тогава в София имаше мисии на спечелилите войната съюзници. От американската Овчаров (чийто оркестър често свиреше на партита в посолството) се снабдяваше с плочи. Това бяха огромни „тави” по 78 оборота, наречени V-Disk – плочи на победата. Слава богу, че ги имаше, защото благодарение на тях и на Овчаров у нас вече имаше съвременен репертоар от американски джаз…Бай Асен по халат на пианото с една ръка пуска грамофона, изслушва един пасаж, спира грамофона, пробва на пианото и веднага пише по партитурата. И така търпеливо, парче по парче. „Вадеше” ги едно към едно толкова акуратно и точно, че свят да ти се завие. Копираше ги барабар с грешките, ако в плочата имаше такива.”

В края на 40-те години на 20 век предвид историческата обстановка в България, силно се разпространяват доносите. Асен Овчаров не е подминат. Обвинен е в шпионаж и западно влияние. Шест месеца е в следствения арест, след което е интерниран със съпругата си в Тутракан, а по-късно и в лагера в Белене. Там е до 1952 г. Скоро след това отново е арестуван и осъден на 6 години затвор в скалъпен съдебен процес. След излежаване на присъдата, му дават право да избере град, в който да живее. Овчаров избира Пловдив и става учител по акордеон в музикалното училище. Прави опит отново да събере „Джаз Овчаров” от млади местни музиканти. До края на живота си Асен Овчаров показва завиден дух. Нито изселването, нито лъгерът, нито затворът успяват да го пречупят. Умира през 1967 г. едва на 61 години. На 24 май 2001 г. получава посмъртно почетна награда за музика от Министерството на културата.

Споделете