Спомен за Апостол Карамитев

Апостол КарамитевПрез 2018 г. се навършват 95 г. от рождението на Апостол Карамитев, 45 г. от неговата смърт и 50 г. от създаването на филма „Бялата стая”, в който той изпълнява главната роля. За артистичната кариера на актьора това е предизвикателство, тъй като той вече е изтъкнат творец, доказал себе си както в киното, така и в театъра. Режисьор на филма е Методи Андонов, сценарият е на Богомил Райнов по повестта „Пътища за никъде”, оператор – Димо Коларов, музика Димитър Вълчев. Апостол Карамитев изпълнява ролята на учения Александров в тежък за него момент – заболяване и престой в болница. В останалите роли се превъплъщават актьорите Доротея Тончева, Константин Коцев, Илка Зафирова, Георги Черкелов, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Нейчо Попов. В ролите на дъщерите на Александров са Невена и Милена Андонови – дъщери на Методи Андонов. За режисьора това е дебют в киното. До този момент е работил само в театъра, където създава незабравими постановки. Огорчен от дребнавост и завист, се обръща към киното. За съжаление отредените му земни дни не са много и той успява да режисира само няколко филма до смъртта си, но те остават знакови за българското кино. Неговата театрална практика несъмнено е от голяма полза за крайния резултат на „Бялата стая” и за сполучливата симбиоза режисьор-актьор, която довежда филма до блестящ завършек. Героят на Карамитев е учен-психолог, изправен в битка с догмите в научните среди, трагичен персонаж, обречен да загуби най-важното сражение в живота си, но да спечели битка в името на истината. Този образ е кулминация във филмовата кариера на актьора, който успява да покаже широкия регистър на дарбата си. Действието се развива в бяла болнична стая и ни пренася в спомените на главния герой във важните моменти от живота му, неговите любови, срещи с приятели, радости и разочарования. Образът е толкова жив, че на моменти зрителят забравя, че това не е истинският Апостол Карамитев, толкова много се слива той с героя си. Това чувство се засилва още повече като знаем каква е съдбата на актьора. Той умира едва на 50 г., покосен от болест.
За филма Методи Андонов казва: „Не бих искал да се занимавам с “болнична творба”. И по начало “Бялата стая” не е “болнична” история. Болницата и болестта на главния герой в крайна сметка имат символичен характер. След 45 години съществуване Александров се изправя неочаквано пред смъртта… Всъщност болестта, това е временната спирка в живота на героя, спирката, на която той трябва да преоцени целия си съзнателен живот взискателно, сериозно и прецизно.”
На Фестивала за българско игрално кино през 1968 г. филмът печели голямата награда „Златна роза” и награди за главна мъжка и женска роля. През 1970 г. режисьорът Методи Андонов печели Първа награда на Международния филмов фестивал в Делхи.
Апостол Карамитев и Методи АндоновИз интервю с Методи Андонов и Апостол Карамитев, публикувано в брой 12 на списание „Филмови новини” от 1968 г.:
– Филмът “Бялата стая” е вече по екраните на страната. Имате ли да добавите нещо към онова, което филмът казва на публиката?
Методи Андонов: Не. Естествено, аз не смятам, че филмът е съвършен и че казва всичко, което е трябвало да каже. Но все още ми е невъзможно да усетя какво не му достига.
– Може би все пак може да се добави нещо, някаква мисъл, родена при контакта на филма с публиката?
Апостол Карамитев: Той сега се ражда за публиката. Започва един нов етап. Ние го усетихме във Варна, на кинофестивала, на една утринна, неофициална прожекция. Изведнъж видяхме как от реакциите на публиката филмът започна да оживява по нов начин. Но това е друго нещо. Каквото зависеше от нас – свърши…В театъра след премиерата, актьорът много осезателно усеща различния състав на публиката, която на една и съща реплика или ситуация реагира по различному, с различна сила и острота. И актьорът почти несъзнателно започва да отговаря с играта си на това, което получава от зрителната зала. Като филмов актьор мога да кажа само: жалко, че след заснимането не мога да направя вече нищо. Когато спокойно, като трезв, обективен зрител гледам филма си, тогава идва голямата мъка. И бесът, че което си пропуснал да направиш, е завинаги пропуснато и непоправимо.
- Сигурно не може да се смята, че образът Александров буквално е пренесен от литературния текст върху екрана…
Апостол Карамитев: Това е невъзможно. Би трябвало тогава да се отрече творческото участие на режисьора и актьора в изграждането на образа и тяхната работа да се сведе до чисто изпълнителска…Александров на Богомил Райнов бе обогатен и сгрян от режисьорската фантазия. А попаднал след това в мои ръце, мислите ли, че ще пропусна случая да вложа в него един куп мисли, чувства, вълнения, обич, злост, любов и яд, които ме изпълват като човек, които напират у мене и влагането в образа е един вид освобождаване?
- По-трудно ли е да бъдеш актьор в киното, отколкото в театъра?
Апостол Карамитев: Навсякъде е трудно. И в театъра, и в киното, и в радиото, и в телевизията, и на естрадата. Разбира се, ако гледаш сериозно и с чувство за отговорност на работата си. Спецификата си е специфика, трябва да я овладееш. Но тя е нещо, което все пак може да се научи. Раждането на образа е еднакво трудно навсякъде. Що търсене, що лутане, що радости, що колебания съпътстват това раждане. Има доста истина в баналната фраза, че ти си дал нещо от себе си на образа и образът е дал нещо от себе си. Става някакво взаимно обогатяване, без да знаеш точно какво ти си му дал и какво той на тебе, къде свършваш ти и къде започва той.
През 60-те години писателят Светослав Минков, тогава директор на издателство, предлага на Апостол Карамитев да напише книга за себе си или поне да води записки и да ги издаде, когато остарее. Отговорът на Апостол Карамитев: „Аз не мисля да остарявам. Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите…Но нека оставим на Бог да реши!“ се оказват пророчески. За зрителите и почитателите на българското кино той остава млад, красив, интересен…

Етикети:, ,

Публикувано на: 17 октомври, 2018 от Отдел "Изкуство" Рубрика: Видимата страна на изкуството