Кръстник на направлението „попарт” е английският художествен критик Лорънс Алъуей. Той обаче категорично се противопоставя на това, заявявайки, че никога не е предлагал името на новородената „рожба”, или поне названието, с което новото явление в изкуството става известно в целия свят а именно попарт.
Негови думи са: „Използвах думата „попарт”, както и „попкултура” по-скоро за продуктите на масмедиите, отколкото за произведния на изкуството, чиито автори черпят вдъхновение от популярната култура.„
Така или иначе, някъде през 1954-1955 и 1957 година понятието „попарт” придобива популярност. Междувременно, докато Алъуей заяви това недвусмислено, идва 1966 г. и попартът, чиито образци присъстват в скромни изложби в художествени училища и в малки частни галерии, вече отдавна е влязъл в орбитата на съвременното изкуство. И все пак попартът си пробива път не в Англия, където млади архитекти, писатели, художници и интелектуалци откриват очарованието на дръзкия комерсиален речник на масмедиите и създават неформалната „Независима група” към института за съвременно изкуство в Лондон. Ключовото място е Съединените американски щати, Ню Йорк, Манхатън. Там едновременно и независимо от това, което става във Великобритания, млади творци започват да зареждат езика на изкуството с образния жаргон на улицата.
Немските художници долавят свежия полъх на попарта и черпят вдъхновение от неговата 
дръзка образност. С откриването през 1968 г. на „Документа 4”, картините, издържани в плакатни цветове и склуптурите, изработени от евтини материали, получават своето признание. От този момент Касел – заспало градче в Северен Хесен, разположено недалеч от демаркационната линия, разделяща военните сили на Запада и Изтока, измества Венеция и нейното далеч по-старо биенале и се превръща в най-престижния международен форум на нови и обещаващи тенденции в съвременното изкуство.
Днес най-добрата колекция от произведения на попарта се намират не в американски, а в европейски музеи . Въпреки че творбите са собственост на различни европейски народи, сбирката е обединена под патронажа на Петер и Ирене Лудвиг, които я създават. Въодушевлението, което попартът поражда от момента, в който първите произведения се появяват в малки изложби, и досега не е намаляло. Тъкмо обратното, то непрекъснато расте.
Произведенията на попарта все още силно привличат младите 
хора, въпреки че днес тези творби вече са се превърнали в класика и са твърде далеч от съвременните проблеми. Вероятно неслучайно зараждането на авангарда съвпада с развитието на съвременната печатна и издателска индустрия. Едно от най-съдбоносните резултати от това развитие за изкуството е появата на професионалния критик, който не е художник и чиято работа не изисква художествено образование, нито пък артистичен талант.
Последвалата „битка” между критиците на изкуството, които представят аргументите си „за” и 
„против” във все повече и повече списания, има все по-голяма публика. От този момент мнението на критиците оформя общественото мнение и дори се отъждествява с него. Дали попартът е просто художествено направление, което до голяма степен съществува в познатата рамка на модерното изкуство, или е движение, което я взривява и отваря път към едно ново изкуство и към нова концепция за изкуството е спорен въпрос. Или казано по друг начин, дали попартът е един от множеството варианти на модерно изкуство, които все повече се разпростират върху нови и нови области на човешкия живот, или по-скоро бележи скъсването с авангардното изкуство и може би съзнателно или несъзнателно връщане към художествени идеи, с които на първо място се бори авангардното изкуство. Колкото и ясни да са тези алтернативи, би било наивно да приемем, че самото изкуство може да е също толкова ясен отговор на въпроса. Повечето художници и критици твърдят, че въпреки различията помежду си – попартът намира безпроблемно своето място в общата картина на авангарда, в която, така или иначе, има изненадващи скокове и ярки противоречия.
