Левиатан на Аниш Капур

През въртящата се врата посетителят попада направо в подземното царство – огромно и червено. Колосалното произведение в Гран Пале (Париж) прилича на цепелин, през обвивката му едва се различава филигранната конструкция на построената през 1900 г. изложбена зала. Зрелището е дело на Аниш Капур (64 г.), един от най-популярните съвременни британски скулптори. От 2007 до днес той е третият, който в рамките на Монумента използва като своя сцена някогашния символ на Световното изложение. Преди него французинът Кристиан Болтански изпълва пространството от 72 000 кв. м. с колаж от дрехи, напомняйки за Холокоста. Германецът Анселм Кифер и американецът Ричард Сера употребиха халето като изложбена зала за гигантските си пластики от олово и стоманени плочи. Аниш Капур обаче изпълва точно заръката да овладее Гран Пале почти до последния кубически метър. Дори само техническите предизвикателства са необикновени. Произведението, широко почти 100 м. и високо 38 м., е споено от хиляди парчета PVC, обемът му е от около 80 000 куб. м., състои се от четири съшити балона от 15 тона, които се надуват с помощта на две гигантски помпи, невидими и безшумни. Самите балони се придържат към пода с едва забележима метална летва, затова създават чувството, че се реят безтегловно в пространството. Само въздух и празнота! Празнота, която се превръща в архитектура. Архитектура, за която не можеш да имаш очаквания, казва комисарят на изложбата Жан дьо Лоази, “необикновено произведение, като плод, узрял в гигантска оранжерия”.

Ефектът е зашеметяващ: патладжанено лилаво като “съсирена кръв” (Капур), заоблени зооморфни форми, в които погледът не среща преграда, нито хоризонт. Всичко това захвърля зрителя в света на съновиденията и опиянението, той сякаш се гмурка в огромен кръвоносен съд. След влизането в централния балон погледът се изгубва в неопределените отвори, които променят цвета си според светлината през различните часове от деня. После посетителят излиза и вижда отвън 35-метровите форми. Огромните израстъци се крият като пипала на октопод в ъглите на халето. Първото впечатление от “Левиатан” е елегантен и едновременно зловещ – “Моби Дик в Гран Пале”, органична маса вътре в произведението на инженерното изкуство от миналия век. Аниш Капур е използвал възможността да превърне работата си в огромна прожекционна равнина за светлината. Очевидно това повече го примамва от въпроса за формата – ефектът успява, показват го и много други скулптури – Капур обича да се оттегля зад възкресяването на нематериално, загадъчно състояние, наситено с цвят. “Искам в мига, в който посетителят прекрачи пространството, да изпита нещо като шок – естетически и физически”, обяснява художникът. Той не желае да тълкува произведението си. “Големите мащаби са необясними, мистични.” Още преди да пристъпи към работа, скулпторът изразява страхопочитанието си от Гран Пале, могъщата сграда от стъкло и стомана от времето на Бел епок. “Прекалено голямо, за да е вътрешно пространство, но недостатъчно голямо за да се смята за външно – наистина внушава страх.” Заглавието е вдъхновено от трактата на Томас Хобс (“Левиатан или материя и форма на държавната власт: църковна и гражданска”), където философът от XVII век описва държавата като библейско чудовище. Аниш Капур посвещава произведението си на художника Ан Вей Вей, хвърлен в затвора от китайските власти. Има пряка асоциация между действията на режима в Китай и чувството за заплаха, което внушава колосалната първична форма. И въпреки че при Аниш Капур в началото винаги става дума за много метри и тонове, тъкмо ефимерното е, което го вдъхновява. Защото чудовището играе централна роля не само в теоретичните текстове на Хобс, в митологията то традиционно е изобразявано ту като морско чудовище, а описанията на Звяра в Стария Завет са неопределени – библейският ужас, алегорията на злото имат аморфна природа. “Затова можем да приемем обекта тъкмо като нов прочит на тази метафора – казва Поарие, според когото представянето на Аниш Капур е най-убедителното досега на Монумента. Присъствието на този извънземен обект, вдъхновяващата комбинация от вътрешно и външно изображение – това е истинският Капур.”
Лайтмотивът на много негови работи е кожата – така е още при инсталацията Marsyas (2002), червена скулптура с тяло на валдхорна в Трейт Модърн в Лондон, която отпраща към мита за Марсий, когото Аполон одира жив, защото се осмелил да се състезава с него като музикант. И сега античният мит, телесната форма, сексуалността и мащабът се комбинират с естетическата радиакалност и техническия риск. “Левиатан” е изцяло в тази традиция, но е още по-впечатляващ заради контраста с архитектурата на Гран Пале. Въпреки че е симетрично проектирана, скулптурата не може да се обхване изцяло с поглед. Зрителното поле винаги остава фрагментирано, налага се посетителят да сглобява в паметта си външната форма на “Левиатан”. Тази задача се усложнява, след като той влезе вътре. Усещането е едновременно телесно, сетивно и интелектуално – попаднал в централния балон, човек вижда отчасти останалите три балона през огромните отвори, но не може да влезе в тях, а размерите им възприема едва след като ги обходи от външната страна. Художникът играе с принципа на съчетание на монументалното и фрагментарното, на скулптурното и живописното. Той не мисли за себе си като за архитект или дизайнер. “Аз съм художник, който се занимава с пространство, независимо дали е обществено, частно или философско.”