„Кукленият театър е театър, чийто основен персонаж е куклата.“ Специфичен вид сценично изкуство, в което вместо актьори (или заедно с тях), действат кукли и тъкмо това е определящото. Кукленият театър е много древно изкуство. Неговите корени водят към езическите обредни игри с овеществени символи на боговете, олицетворяващи природните сили. Към първите обредни кукли можем да отнесем изображенията на тотеми – покровители на първобитните племена. Днес под общото определение куклен театър попада огромно множество негови видове и форми. Обикновено видовете куклен театър се класифицират според вида на използваните кукли. Това е едно формално делене. На кукления театър, като своеобразен тип театър, са присъщи всички основни принципи на пространствено – времевите изкуства. Присъствието на театрални кукли в един театър е първият видим признак на кукления театър. Едни от главните им особености е мястото и значението на актьора в изграждането и внушаването на сценичния образ по време на възприемането му от публиката.
Още през 16 в. пр. хр.в Египет съществували куклени мистерии за Озирис и Изида. Съобщения за игри с кукли се срещат при Херодот, Аристотел, Хораций, Марк Аврелий, както и в древните поселища на мексиканските индианци. Най-често ритуално-обредните форми на куклен театър са свързвани с национални традиции. По този начин се развил кукленият театър в страните на изтока. Кукленото изкуство в България също има древни корени. Те могат да се търсят в езическите обреди на древните траки, населявали нашите земи. При народния (площаден) куклен театър представлението било изпълнено с грубоват, често непристоен хумор. Дързост, кощунство, светотатство, отсъствие на нравствени задръжки са отличителните черти на традиционния куклен герой. В историята се срещат сведения за официални гонения на куклари и забрана на представленията им. Този вид куклен театър се практикувал главно от странстващи актьори. В кукления театър за деца се съчетават две функции – възпитателна и развлекателна. Поради своята „малкост“ куклата е предпочитан събеседник на децата. Чрез нея, увлечени от играта и забавлението, те успяват да възприемат голяма част от сценичния разказ. В съвременните театрални спектакли в качеството си на кукла може да участва всеки предмет, силует, сянка, битова вещ, материя.
Изобретени са Ръкавични кукли. Това са кукли за игра на параван. Те се надяват на ръката на кукловода и се управляват с движенията на пръстите и китката. Явайките – това са кукли с щеки, с помощта на които актьорът направлява действията на ръцете им. Названието е свързано с остров Ява, където този вид кукли е силно разпространен. Ръцете при явайката се сгъват в китката, лактите и раменете. Кукли с щеки се използват и в „театъра на сенките“. Като правило куклите за сенки са плоски (кожени, хартиени, пластмасови). Кукловодът ги управлява като плътно ги притиска към полупрозрачен екран, разположен между зрителя и източника на светлина. Мимиращите кукли са направени от мек пластичен материал, което позволява чертите на лицата им да се променят под определени въздействия. Обикновено вътре в главата се вкарва ръката на кукловода. Създадени са и кукли със задно водене. Този принцип е познат от японския театър бунраку, където актьорът е непосредствено зад куклата и направлява действията и. Всяка кукла по правило се води от трима души. Най – опитният от тях направлява движенията на главата (очи, вежди, уста) и дясната ръка на куклата. Вторият кукловод движи лявата ръка, а третият – краката и. Самите актьори са облечени в черни дрехи и качулки, скриващи лицата им. Куклите – великани представляват костюм с маска или бутафорна куклена глава. Такава кукла е с човешки ръст или по – голяма; актьорът се намира вътре в куклата и пластически я оживява. Марионетките се управляват се от актьора – кукловод отгоре, с помощта на конци или метални пръти. Кукли – автомати са механични кукли „оживяването“ на които става с помощта на системи от лостове, пружини и т.н. Първоначално те са се използвали за култови цели, когато пред очите на зрителите ставало чудо – оживявали статуите на божествата. По-късно подобни кукли-автомати получили широко разпространение на панаирите атракциони и в аристократичните светски салони. Подобни атракциони се приемат като „чудо на техниката“. Куклата е знак за човека – негов аналог. Тя е творение с ограничени възможности, поради което се нуждае от помощ отвън. Тази нейна безпомощност е повод за аналогии с човека, който също е зависим от външни сили и на практика също е едно манипулирано създание. Когато вземем една кукла откриваме, че тя е един мъртъв премет, но ако се взрем в нея и вложим своето творческо отношение, ние откриваме в куклата признаци на „живот“ (например движение, поглед). Благодарение на нашия духовен импулс, в нея се ражда условен, „сценичен живот“.
Да се посмеем с театър “Весел” 🙂
[youtuber youtube=’http://www.youtube.com/watch?v=m9Rfqm4Bg9A’]