Отдел “Изкуство” ви кани да присъствате на кинолектория.
Рубриката “Киноюбилей” ще отбележи 50 години от рождението на френската актриса Жулиет Бинош с филма на полския режисьор Кшищов Кешловски “Синьо”-част от трилогията му “Три цвята” (1994).
Модератор: Елица Матеева
Очакваме ви на 12 април, събота, 10:00 ч. в Медиатеката
Жулиет Бинош е водеща европейска актриса на своето поколение, известно със своята красота и изящната си меланхолия. Усмивката ѝ е широка, сърдечна. Смее се с цяло гърло и широко отворена уста, което напълно противоречи на представата на нея като за икона. Родена е на 9 март 1964 г. в Париж. Навършила 15 години, Жулиет започва да се изявява на театралната сцена в пиеси на Молиер и Пирандело. Учи драма в специализираното Национално училище по изкуствата, но след две години го напуска, за да се посвети на киното. Дебютира на големия екран с филма “Прекрасна свобода” (1983). Снима се в “Семеен живот” (1985) на Жак Доайон и “Привет, Мария” (1985) на Жан-Люк Годар. Славата идва след излизането на филма “Среща” (1985), в който изпълнява главната роля редом до звезди като Жан-Луи Трентинян и Ламбер Уилсън. “Тешине бе за мен като баща, можех да го питам за всичко на този свят…” – споделя впоследствие актрисата.
На двайсет и две години Жулиет Бинош среща човека, изиграл съдбоносна роля в живота ѝ. Получава покана да се снима под режисурата на Леос Каракс. До този момент той има едва няколко филма и славата на мрачен човек с труден характер. Загадъчната му фамилия всъщност е псевдоним на Алекс Оскар Дюпон. Още в началото на снимките на “Лоша кръв” (1986) тя се влюбва лудо в него. Следващият им съвместен филм “Любовниците от Пон-Ньоф” (1991), се оказва сериозно изпитание и за двамата.
Характерното за Бинош амплоа на самоотвержена, любяща жена, се проявява особено ярко в една от най-силните й ранни роли — Тереза от филма на Филип Кауфман “Непоносимата лекота на битието” (1988), във филмите на Леос Каракс „Лоша кръв“ (1986) и “Любовниците от Пон-Ньоф” (1991), както и във “Вреда” (1992) на Луи Мал и “Брулени хълмове” (1992) на Питър Космински. Освен трагедията, другият постоянно повтарящ се мотив във филмите й е вниманието, което се отдава на лицето й – огромни късове екранно време са посветени на любуване на статичното й състояние.
След международния успех на “Три цвята: Синьо” (1993) – първият филм от знаменитата трилогия на полския кинорежисьор Кшищоф Кешловски, Жулиет Бинош печели световна слава. За блестящото си изпълнение в него е удостоена с наградата за най-добра актриса на кинофестивала във Венеция през 1993 г., а също и със “Сезар” (френският еквивалент на “Оскар”). “Синьо”, вероятно е вдъхновен от символичното значение на първия цвят от френския флаг (свобода). Актрисата изпълнява ролята на вдовица, която реагира на смъртта на съпруга си и на дъщеря си, като се скрива от света. Спомените за миналото обаче, както и тайните, които съпругът и оставя след себе си, прекъсват нейната егоистична изолация и я принуждават да довърши започнатото. Наред с изключителното остроумие и провокативната кинематография, “Синьо” печели най-вече от точното око на Кешловски и непогрешимия му усет за преливащи емоции, които формират човешката природа. Режисьорът изпълва всяко ъгълче от “Синьо” със смисъл, внушен и подчертан от смелото и мощно изпълнение на Бинош.
За участието си “Английският пациент” (1996) на Антъни Мингела печели и американския “Оскар” за най-добра актриса в поддържаща роля, както и “Сребърна мечка” от Берлинале през 1997 г.
Първата си (и единствена засега) номинация за “Оскар” за най-добра актриса в главна роля получава за играта си в мелодрамата “Шоколад” (2000) на Ласе Хелстрьом.
През следващите години славата й на незаменима актриса за арт филми става още по-голяма, благодарение на забележителните й превъплъщения в “Скришна игра” (2005) на Михаел Ханеке, “Няколко дни през септември” (2006), “Пътуването на червеното балонче” (2007) на Хоу Сяосен, “Вярно с оригинала” (2010) на Абас Киаростами, “Лесни момичета” (2011) на Малгожата Шумовска и др.
Последната ѝ забележителна роля е във филма на Бруно Дюмонт “Камий Клодел 1915”, номиниран за “Златна мечка” на кинофестивала в Берлин през 2013-а. За общото между Бинош и Камий Клодел, актрисата споделя: “Това, което е общо между нас, е желанието да създаваме, да даваме, да имаме огън в кръвта. Желанието да използваш душата си, за да постигнеш цел, която надхвърля теб самия.”
