В мен филмите се раждат както стиховете при поетите; не искам да се престорвам на поет, само правя аналогия. В съзнанието изникват думи, образи, идеи, всичко това се смесва и така се стига до поезията; смятам, че същото е и при филмите. Онова, което прочитаме, мислим, усещаме, което виждаме, в даден момент се конкретизира в образи и от тези образи се раждат сюжетите.
60 години от своя живот италианският сценарист и режисьор Микеланджело Антониони (29 септ. 1912 – 30 юли 2007 г.) посвещава на киното. Филмите му, често неразбрани от масовия зрител имат несъмнено голям принос за развитието на съвременната кинематография. Те са олицетворение на новаторството в киното и някои от тях се изучават в кинофакултетите. Той е пример за вдъхновение на поколения кинотворци. Филмите му се определят като авангардни, а самият той казва, че ги е правил за идеалния зрител – себе си. Режисьорските прийоми на Антониони често са обект на спорове и полемика в киносредите. От възхищение до порицание варира отношението към него. Неразбрани понякога остават методите му като: история без развръзка, дълги монотонни кадри, нетипично движение на камерата.
Въпреки икономическото си образование, още като студент бъдещият творец показва влечение към театъра и киното. Той организира любителска театрална трупа и завежда кинематографична рубрика във вестник „Куриере Падано”. По-късно започва да пише сценарии, прави късометражни и документални филми. Първият му игрален филм „Хроника на една любов” е направен през 1950 г., когато Микеланджело Антониони е на 38 години. Още тогава той изявява самобитния си режисьорски стил и отношението си към кризата на чувствата и моралните устои на обществото. Истинският успех идва 10 години по-късно с 
„Приключението” (1960). Следват „Нощта” (1961), „Затъмнението” (1962), „Червената пустиня” (1964), „Фотоувеличение” (1966), „Забриски пойнт” (1970), „Професия Репортер” (1975) и др. През 1985 г. получава инфаркт и здравословното му състояние го отделя от киното през следващите 10 години. Завръща се през 1994 г. с „Отвъд облаците”, където работи в екип с Вим Вендерс. През същата година получава специалната награда на Американската киноакадемия за своя принос към киното. Микеланджело Антониони снима почти до смъртта си през 2007 г., когато е почти 95-годишен. Последният му филм е „Ерос” от 2004 г. в съавторство със Стивън Содърбърг и Уон Карвай. По това време режисьорът е почти обездвижен и общуващ посредством бележки.
За своите филми Микеланджело Антониони казва: „Неудовлетворен съм от всичките си филми. Като ги гледам отново, винаги намирам нещо, което ме подразва, точно защото си припомням трудностите, с които е трябвало да се сблъсквам, и се ядосвам, че не съм намерил по-добър начин да ги преодолея.” Въпреки това те и днес продължават да носят наслада на истинските ценители на киноизкуството. Съприкосновението с тях кара зрителят да преосмисля живота и да се докосва до вътрешния свят на личността.
